Днес реших да опиша един по-различен практически случай. Той е свързан с жена, преживяваща тревожност. Особеното е, че при нея последствията от тази тревожност бяха по-различни от масовите симптоми, характерни за повечето хора. Нейното оплакване засяга по-малко хора, но също може да бъде разрушително.

Първоначално жената е изпитвала неконтролируем позив за дефекация /изхождане по голяма нужда/ всеки път, когато й предстои значимо стресогенно събитие – изпит, говорене пред хора, интервю за работа и т.н. Впоследствие и с течение на времето, обсегът се е стеснил и позивите за дефекация са обхванали и още много ситуации – отдалечаване от дома и преспиване на чуждо място, движение по площада сред тълпи от хора, среща с нов човек, пътуване и т.н. Когато реши да ме потърси, нейният стомах беше толкова раздразнен, че провокираше проблеми и вкъщи. Освен това, вече имаше почти постоянни болки в коремната област, проблеми с храненето, често повръщане и хемороиди, които бяха следствие нередовните изхождания.

В опитите си да реши своя проблем, беше посетила различни гастроентеролози. От прегледите се е установило, че е здрава, но има синдром на дразнимото дебело черво, като причината за това била „на нервна почва.“ Лекарите препоръчали да води по-спокоен начин на живот и да разреши ситуациите, които генерират високи нива на стрес и тревожност. Назначили рецепта с медикаменти, но ефектът от тях бил незадоволителен. Това е лесно обяснимо за мен – колкото и да се третира самият акт на изхождане, ефектът ще е незадоволителен, защото той не е проблемът, а следствието от други психологически динамики.

Когато ме посети, клиентката изпитваше срам от характера и естеството на своя проблем, тъй като много хора преживяват симптоми на тревожност, но не при всеки те се проявяват по този начин. За щастие, в процеса на консултиране това бързо беше преодоляно. Няма да описвам всички фази от консултативния процес, защото това не е лекция по психология, нито за четящия е важно да знае всяка една стъпка от него. Затова ще изложа само основните изводи, съчетани с една съвсем обща рамка и структура. Защото изход има и е важно той да бъде намерен, за да живеем добре.

Общото между този и всички останали успешно разрешени случаи, е в индивидуалния подход, който прилагам спрямо човека отсреща. Няма двама еднакви души с два еднакви проблема, нито бланкетен подход, който може да се приложи успешно по отношение на всеки.

Стомахът е силно чувствителна и инервирана зона. Стресовите хормони адреналин и кортизол оказват влияние върху всички симптоми в тялото, особено на стомаха и сърдечно-съдовата система. Отдавна е доказана психосоматичната връзка между заболявания като язва, гастрит, синдром на дразнимото дебело черво и високите нива на стрес и тревожност. Адреналинът и кортизолът влияят и на начина, по който бактериите в стомаха се размножават, а това пък от своя страна задълбочава проблема с ходенето по голяма нужда при стрес или страх. Получава се затворен кръг.

Една от основните ми задачи в процеса беше клиентката да разбере връзката между психиката и своя проблем. А другата, още по-важна – да усвои модели, посредством които може да се справи с нея. В нейния конкретен случая позивите за дефекация се причиняваха от повишената обща и ситуативна тревожност. Тогава вегетативната нервна система се задейства силно. Повишената тревожност активира нервните окончания и оттам се получават позивите за дефекация. Адреналинът свива коремните мускули и червата и всичко, което е в стомаха и червата, трябва да излезе навън. За това част от хората имат позив за повръщане, а друга – симптоми на дефекация и разстройство. Според съвременните медицински изследвания, има и още една причина за състоянието – всички бактерии, които са в червата ни, имат рецептори за адреналин. Когато той се отдели, размножаването им се стимулира и те втечняват чревното съдържимо. То вече не е много твърдо и по този начин се притиска по-лесно от свитите мускули и черва, след което тръгва надолу. Това прави страхът от проблема напълно реален и обясним, тъй като процесът вече се самоподдържа – преди клиентката да има стресогенно събитие, тя вече чертае страхуван сюжет как ще се изпусне. Тогава адреналинът веднага започва да се отделя и стимулира чревния процес, което пък води до реален позив.

По време на работа прилагахме стратегии за първоначално овладяване и минимизиране на стреса. Разбира се, това не е достатъчно, защото при следващ стресогенен период, проблемът щеше да се прояви с пълна сила. Затова продължихме с използването на по-дълбинен и аналитичен подход.

В хода на проучване на детството, ранните юношески и студентски години, установихме, че позивите за дефекация при клиентката са израз на отказ от отговорност, нездрав начин за справяне с по-сложни житейски ситуации, срам, липса на самостоятелност, зависима характерова структура към родители, партньори и близки, както и към тяхното мнение и критерии за правилност. Първите симптоми на състоянието са възникнали в края на юношеството. Тогава тя е заминала да учи в друг град и временно се е отделила от родителите си. В този период за първи път е било необходимо да поема повече права и задължения, отколкото да получава обгрижване, протекции и любов. Това е засилило още повече страха от мнението на другите, особено в социална среда. Когато е трябвало да бъде във важна ситуация, нейният проблем с дефекацията всъщност е бил и неин съюзник. Ако се провали в мисията, има кого да обвини. Ако не отиде на изпит поради страх от проблема си, има оправдание защо не го е положила успешно. Разбира се, това не бива да се разбира обвинително, тъй като е мощен несъзнаван инструмент, който нейната психика е използвала в хода на справянето с житейските ситуации. Проблемът е, че това справяне е било нездраво. Поради това нашата задача беше да изготвим адаптивни стратегии за справяне. Поставихме си цели и решихме как ще се адаптираме към онова, което изисква тяхното постигане. Когато целта ни е повече да не се страхуваме, че ще се изпуснем в гащите, насочваме активните си действия към онези стратегии, които ще ни помогнат в нейното постигане.

Едно от основните предизвикателства беше да пречупим закостенелите „твърди“ вярвания за себе си, околните и света. Защото въпреки своите страхове, клиентката се стараеше постоянно да изглежда силна, справяща се с всичко, високо организирана и в кондиция. Но да си позволяваме да сме понякога слаби, е превенция срещу по-сериозно счупване. Именно страхът от пускане на контрола беше пряко свързан и със страха от „изпускане“.

По време на консултирането развихме самосъзнателност. Постепенно достигахме до формираните дълбоки базисни убеждения и травматични вярвания, които клиентката е установила за себе си. Учихме се да имаме достъп до тях, осъзнавайки и приемайки ги, а с това  – и пряко трансформирайки ги. Тогава разбираме, че вече нямаме нужда от значимия друг, понеже сами ставаме „родители“ на нашето наранено емоционално вътрешно дете. Учим се на добри граници и здраво самообладание. Преодоляваме вината, гнева, срама, ужаса, унижените ни и отхвърлени вярвания, като ги заменяме със здрава връзка с реалността и самоуважението. Позволихме си да бъдем слаби, защото когато сме в душевна криза и си повтаряме да се стегнем, ще стегнем само примката около врата ни. Убедихме се, че най-болезнено се пада, когато човек е постоянно силен, а под тази сила имаме неосъзната и неотработена слабост. Отговорихме на важните въпроси какво значи за нея да се почувства по-добре, как това би се отразило на живота, какво искаше да прави повече и по-малко, как би се подобрило качеството на взимоотношенията й.

Вследствие на всичко това, общата тревожност, както и ситуативната такава, драстично намаляха. Съответно и последствията от тях, намиращи израз в „ходене по голяма нужда от страх и стрес“. Постигнахме на пръв поглед невъзможното – да не й пука от това, че може да се изпусне. Парадоксът е, че именно страхът от изпускането, го прави почти напълно реално и възможно. И когато той се преработи и изчезне, въпрос на кратко време е и стомахът да влезе в кондиция.

Благодарен съм на клиентката си, че ми се довери и избра да разкрие пред мен своя свят. Че повярва, че е достойна да бъде приета, чута и видяна. За системните усилия и изключително високата мотивация, която демонстрира в процеса на консултиране. Без всичко това, моите методи и техники не биха дали резултат. Защото за да ти бъде помогнато, трябва да го искаш и позволиш. А когато вземеш осъзнатото решение да трансформираш недоволството от положението си в амбиция за промяна, всичко си идва на мястото.