По препоръка на познати, с мен се свърза жена, която изпитваше страх да напусне съпруга си, защото отдавна бяха заедно, свикнали са един с друг и се опасяваше как ще продължи без него и по какъв начин той ще приеме новината за раздяла. Освен това, мъжът страдаше от заболяване, което в определени моменти изискваше полагането на специфични грижи.

Когато дойде при мен, тя ми сподели, че отдавна не го обича, вече не го чувства като своя човек, но по силата на навика и заради всичко преживяно до момента, не е готова да го остави. Само при опит да проведе такъв разговор или да вземе подобно решение, пред очите й веднага изникваха красиви спомени заедно, активираха се различни страхове и се пораждаше мощно чувство за дълг и вина. Въпреки всичко това, на моменти тя изпитваше и озлобление към него. Защо? Ще разберете по-надолу.

При анализа на ранните и юношенски години, връзките до момента и семейните модели, установихме, че клиентката има редица страхове, които стояха под нейните първоначални аргументи и бяха пряко свързани със страха да вземе нужното решение за раздяла. Под тях „прозираше“ и фигурата на родител, който страдаше от заучена безпомощност и изискваше да му бъде помагано от неговите близки. Неслучайно партньорът на клиентката ми също се беше „оказал“ такъв.

Клиентката постоянно говореше за партньора си. Описваше какви качества притежава, как не заслужава да бъде оставен и че никой не можел да се грижи за него както тя, въпреки че знаеше, че не са щастливи заедно. Но успоредно с това не си даваше сметка къде е нейното собствено място в тези отношения. Затова преминахме през задаване на някои много важни въпроси, върху които тя следваше да помисли и заедно да достигнем до правилните за нея отговори. Тя дава любов, цялостно посвещаване, време планове, мечти, а какво получава в замяна? Живее ли живота си активно, или се върти само около него? Има ли и свой личен живот? Каква точно е емоцията, която изпитва към него? Любов или съжаление? Ако е съжаление, това е страх да не се озове в подобна позиция, а мотивацията за полаганите грижи е свързана с автоагресивна вина, но не и с любов. Затова когато присъстват вина и съжаление, стигаме до характера и по-точно върху това, върху което следва да се работи. Защо? Защото имаме важни цели, искаме друг живот и имаме право да го изживеем по различен начин. Защото има понятия като здрав егоизъм, а помощ на даден човек може да се дава и от приятелска позиция, не само от партньорска.

По време на процеса видяхме какви травми, болки и вярвания поведението на партньора задейства в клиентката. Преживяхме тези травми. Трансформирахме страховете в самоуверена стабилност, любов, самочувствие, станало такова чрез градивното преминаване през травматичната болка. Разбрахме от какво бяга тя, какви ползи за нея носи оставането в тази ситуация и защо не иска да я промени или напусне.