По препоръка на познати, с мен се свърза жена, която изпитваше страх да напусне съпруга си, защото отдавна бяха заедно, свикнали са един с друг и се опасяваше как ще продължи без него и по какъв начин той ще приеме новината за раздяла. Освен това, мъжът страдаше от заболяване, което в определени моменти изискваше полагането на специфични грижи.

Когато дойде при мен, тя ми сподели, че отдавна не го обича, вече не го чувства като своя човек, но по силата на навика и заради всичко преживяно до момента, не е готова да го остави. Само при опит да проведе такъв разговор или да вземе подобно решение, пред очите й веднага изникваха красиви спомени заедно, активираха се различни страхове и се пораждаше мощно чувство за дълг и вина. Въпреки всичко това, на моменти тя изпитваше и озлобление към него. Защо? Ще разберете по-надолу.

При анализа на ранните и юношенски години, връзките до момента и семейните модели, установихме, че клиентката има редица страхове, които стояха под нейните първоначални аргументи и бяха пряко свързани със страха да вземе нужното решение за раздяла. Под тях „прозираше“ и фигурата на родител, който страдаше от заучена безпомощност и изискваше да му бъде помагано от неговите близки. Неслучайно партньорът на клиентката ми също се беше „оказал“ такъв.

Клиентката постоянно говореше за партньора си. Описваше какви качества притежава, как не заслужава да бъде оставен и че никой не можел да се грижи за него както тя, въпреки че знаеше, че не са щастливи заедно. Но успоредно с това не си даваше сметка къде е нейното собствено място в тези отношения. Затова преминахме през задаване на някои много важни въпроси, върху които тя следваше да помисли и заедно да достигнем до правилните за нея отговори. Тя дава любов, цялостно посвещаване, време планове, мечти, а какво получава в замяна? Живее ли живота си активно, или се върти само около него? Има ли и свой личен живот? Каква точно е емоцията, която изпитва към него? Любов или съжаление? Ако е съжаление, това е страх да не се озове в подобна позиция, а мотивацията за полаганите грижи е свързана с автоагресивна вина, но не и с любов. Затова когато присъстват вина и съжаление, стигаме до характера и по-точно върху това, върху което следва да се работи. Защо? Защото имаме важни цели, искаме друг живот и имаме право да го изживеем по различен начин. Защото има понятия като здрав егоизъм, а помощ на даден човек може да се дава и от приятелска позиция, не само от партньорска.

По време на процеса видяхме какви травми, болки и вярвания поведението на партньора задейства в клиентката. Преживяхме тези травми. Трансформирахме страховете в самоуверена стабилност, любов, самочувствие, станало такова чрез градивното преминаване през травматичната болка. Разбрахме от какво бяга тя, какви ползи за нея носи оставането в тази ситуация и защо не иска да я промени или напусне.

А защо изпитваше агресия към него? Поради своето неудовлетворяващо положение, тя мълчеше и „гълташе“ своята неудовлетвореност, която я караше да мълчи, за да „няма проблеми“. Този мазохизъм обаче с лекота преминаваше в агресивен садизъм спрямо партньора. В нейния случай той беше пасивен – цупене, игнориране, натякване, предъвкване на случки, вменяване на вина. От негова страна пък имаше подобен процес – тъй като жената се чувстваше твърде отговорна към него, понякога той беше твърде взискателен към нея – така, както безжалостните стопани се отнасяха към товарните си магарета.

Беше повече от ясно, че продължаването на съжителството би било плод единствено на навика за вече фалшивото му поставяне в графа партньорство, което реално е отсъстващо.

Тук вече дойде моментът освен за констатиране и осъзнаване на всичко това и за активна работа с погрешните убеждения, вярвания, мисловни изкривявания и характерови травми. С подходящите методи и техники ги преобразувахме до активна смелост, самостойност, функционални и градивни модели на мислене и поведение. Работихме активно върху така наречената „фалшива лоялност“ и чувството за вина, в които се беше оплела клиентката. Осъзнахме и видяхме ясно манипулативното нагаждане и задължаване за вкарване в непродуктивни роли. Убедихме се, че когато се опитваме да бъдем спасител на другиго, потъпквайки себе си, всъщност се превръщаме в наш собствен тиранин. Видяхме непродуктивните партньорски модели, които двойката поддържаше. Защото когато даваме, действията ни трябва да са водени от любов и приемане на себе си и другите, а не от отчаяние, страх, дълг и вина. Осъзнахме, че когато се грижим прекалено за другия, ние го правим несамостоятелен и съзависим, а дълбоко в себе си преживяваме чувство на власт и контрол, което наред с чувството на дълг, вина и отказ за поемане на лична отговорност за промяна, продължава да ни държи в тази динамика. Научихме, че можем да позволим на другия да бъде слаб, като така расте в силата си и че можем пак да го подкрепяме, но не жертвено и за наша сметка. Именно по този начин ставаме емпатични, но и себезапазващи се.

Вследствие на всичко това клиентката взе решението да се раздели с човека до нея. Разбира се, тази стъпка не беше лесна, но за разлика отпреди, вече възможна и наистина почувствана и осъзната. По този начин се даде шанс на четирима души за нова връзка и партньор – на двамата, които вече са се разделили, и на новите двама, които в някакъв етап ще влязат в живота им. Защото животът е само един и той трябва да бъде живян свободно и в съзвучие с истинските ни потребности. А всичко, което преживяваме и всеки, когото срещаме, е наш учител, отразяващ съдържания и потоци в самите нас, които да видим, приемем и интегрираме. Тогава сме способни и на една здрава емпатия. В този случай първо се превръщаме в качествен партньор на самия себе си и едва след това започваме да привличаме и подобни партньори в живота си. Защото от каквото преливаме, това изливаме.