Любовта към себе си е изключително важна за нашето здраво функциониране. В хода на психологическите консултации се учим как да разбираме правилно понятието за обичането на себе си и по какъв начин да го постигнем. То е основен фундамент на личностната зрялост, междуличностните отношения, поведенческата и емоционалната хармония.
Напоследък обаче, масово се злоупотребява с това понятие. Именно това е и поводът да напиша настоящата статия. Чрез нея посочвам случаите, в които „да обичаш себе си“ се използва като проява и толериране на деструктивни поведения.
Да обичаш себе си не означава да ползваш това като оправдание за проявлението и поддържането на всякакви разрушителни за себе си или другите поведения, под надслов „аз съм си такъв, това съм аз“, като например различни неуравновесености, емоционална лабилност, капризи, нереални очаквания и изисквания, определени манипулации, функциониране за сметка на другите и т.н.
Да обичаме себе си не означава, че нямаме потребност от никого. Означава че нямаме невротична нужда, но имаме здрава психическа и човешка потребност от взаимност, отдаденост и споделеност.

При любовта към себе си ние се възприемаме като индивидуална и ценна личност дори по силата на самото си съществуване. Това обаче не означава, че здравата обич към себе си е свързана с ролята ни на крехко и царствено създание, постоянно изискващо и никога неразбрано поради неосъзнатата му необикновеност и свръхестествени нужди, невротично самовлюбено, все необгрижено, неоценено, недоволно поради неприетите от целия свят необикновени нужди, заслужаващо неща, които никой простосмъртен не е достоен да даде.
Да обичаме себе си не означава да считаме, че другите са длъжни да толерират нашите деструктивни желания или поведения. Защото едно е да имаме обяснение за дадено поведение, съвсем друго да го приемем, особено ако то е в резрез с дълбоките и истински човешки стойности и ценности, или нанася очевидна вреда на нас или другите.