ГНЯВ – КАКВО НИ КАЗВА И КАК ДА СЕ СПРАВИМ С НЕГО?

Какво е гневът?

Гневът е емоция, с която се раждаме. Ние го изразяваме още в ранно детство, когато той олицетворява неудовлетворена наша потребност. Често го изпитваме и като големи – когато някой постъпва несправедливо с нас. От малки, обаче, ни е повтаряно, че само лошите изразяват гнева си и се тръшкат – „Добрите деца не правят така, нямаш право да правиш това, само лошите хора се държат по този начин!“. С течение на времето тази вече усвоена динамика се превръща в устойчив модел на поведение и отношение спрямо гнева. Така той започва да се преглъща, за да може човекът, който го изпитва, да не се причислява към лошите хора, защото те обикновено са отхвърлени от родители, близки и общество. Затова, ако все пак гневът бъде проявен, той бързо бива последван от самоообвинения как сме могли да постъпим така. Всичко това на свой ред довежда до формиране на чувството на вина. За да се „предпази“ човек от гореизброеното, той започва да потиска гнева си, а това води до редица неблагоприятни психически и физически последствия, за които ще разберем по-долу.

Как се формира гневът?

Той възниква заради дума или поведение на друг човек към нас, а това от своя страна предизвиква определена емоция и реакция от наша страна. Ние изпитваме болка от държанието на другите, защото то е в разрез с нашите норми, възприятия и очаквания. Затова, когато не можем да „върнем“ емоцията на човека или да му я обясним, а изберем да я преглътнем и това стане модел на поведение спрямо външния ни свят, то довежда до трупане на пасивна агресия, тъй като гняв, който не е насочен навън, неминуемо се обръща навътре.

От какво се трупа гневът?

Колкото по-добре познаваме причините, които водят до трупането на гняв, толкова по-успешно можем да ги преодолеем. Основните сред тях са следните:

1. Стремеж за непременно угаждане на другите, което генерира напрежение и потиснат гняв в нас самите. Причината за това е проста – нито можем, нито е нужно да угодим на всички. А дори да е възможно, това означава да жертваме и предадем себе си, своите позиции, убеждения, принципи и идентичност. Доведено до крайност, това желание е израз на нездрава емпатия и съчувствие към околните и има обратен на желания ефект.

2. Страхове при взаимоотношенията с хората – в тази хипотеза желаем да останем във връзка и контакт с другия на всяка цена. Смятаме, че можем да го загубим, ако проявим своя гняв. Страхуваме се, че тогава няма да можем да се справим сами и без него. Така ставаме съзависими от него и поведенията му.

3. Повишена нужда да контролираме – стремим се да управляваме ситуациите и те да се случват по начина, който познаваме, защото това ги прави безопасни за нас и не се сблъскваме с нищо неизвестно. Обикновено това е придружено с един водовъртеж от мисли от рода на: „Ами ако?!“. Освен в гняв и честа неудовлетвореност, тези мисли могат да се превърнат в обсесивно-компулсивно разстройство, или да останат само на етапа на натрапливостите /обсесии/, но без компулсивно поведение.

Какво друго се крие зад гнева?

Деструктивният гняв е израз на безсилието. Това е така, тъй като най-често зад него стои страх – от уязвимост, от отхвърляне и изоставяне, от провал и незачитане. Тези страхове са се формирали от различни наши характерови вярвания и травми. Именно от тях тази гневна вълна ни пази, тъй като дава усещането за „защитеност“. Затова много хора, които се гневят, считат, че ако не го правят, ще бъдат уязвими, смачкани, ще изглеждат слаби, „безгръбначни“, глупаци и неудачници и добавят, че ако изглеждат като такива, рискуват другите да ги изоставят.

Насоки за справяне с гнева:

В момент на афект не винаги имаме възможността веднага да върнем емоцията на другия разбиращо, с граница и реципрочно. Затова първо използваме техники за освобождаване на гнева на физическо, мисловно и поведенческо ниво. Ако пък установим, че сме твърде реактивни към дребни неща и реагираме прекомерно спрямо тях, е необходимо да разберем какво точно се случва в нас, защо искаме непрекъснато да водим битка с някого, защо генерираме свръхнапрежение, какво стои зад това наше желание да бъдем видени, чути и забелязани чрез гнева си. Какво рискуваме, ако не го проявяваме? Необходимо е да намерим своите начини, по които можем да се успокоим и погрижим за своя вътрешен покой. Някои по-общи от тях, предоставям по-долу. Индивидуалните и конкретни такива се усвояват по време на психологическо консултиране.

И така, за да си помогнем в процеса с овладяването на гнева, е необходимо:

– Да изоставим заученото поведение във всички ситуации да сме мили и приятни – „Аз трябва да съм мил и внимателен, за да могат да ме харесват, защото да ме харесват означава да ме има, а пък какво мисля аз, няма голямо значение!“. Това е напълно невярно и води до генериране на потиснат гняв. Нас ще ни има със или без одобрението на другите. И ако определени места и хора не ни харесват, има такива, които ни резонират. Полезно е да си дадем сметка кое за нас е по-ценно – да се харесаме изкуствено и лицемерно на дадена група хора или пък да открием мястото, където ще се чувстваме добре и повечето от хората наистина ще ни одобряват и подкрепят в дейностите, които ще са ни приятни. В този свят само 50 % от хората ще ни харесват, както и ние тях, и това е статистика. Тя важи дори при изборите на политици и политически партии – макар че стремежът на тези хора е да получат максимално одобрение, партията управлява, без да е одобрявана от 100 % от населението. Затова е излишно да се поддържа вярването, че могат да ни харесват всички и навсякъде, тъй като то олицетворява едно нереалистично очакване. Освен това, обикновено прекомерният стремеж към чуждо одобрение е израз на ниска самооценка, а ние можем да я променим винаги, когато се чувстваме готови за това.

– Да работим върху превъзмогване на мислите „Ами ако?!“ – това е форма на илюзорен контрол на бъдещето, но само във фантазията, тъй като всъщност никой не може да контролира бъдещето. Този стремеж само покачва нашето напрежение и ни кара да се ядосваме, ако си представяме нещата някак, пък те се случат по друг начин. Не трябва да сме сковани и свръхконтролиращи, а да имаме готовност да сме адаптивни и да преминаваме през ситуациите на разнообразните житейски хоризонти, защото всеки от тях е учебен и не е тук случайно. А в себе си имаме много повече ресурс и сила, отколкото можем да си представим. Нужно е само да пожелаем да ги видим и използваме.

– Да противодействаме на страха си, че ако проявим гняв, ще отблъснем другите хора. Да, никой не обича гневните хора. Но още повече не харесваме онези, твърде прикритите, които не знаем какво си мислят. Тези, привидно милите, изкуствено усмихнати, неискрени и неестествени, надянали маската на благоприличието, лъжата и позата. Затова вместо да се страхуваме, трябва да намерим начин да покажем, че сме гневни. Тук е необходимо да открием най-подходящите начини за нас да разкажем за гнева ни и да дадем информация на хората какво не ни харесва, без това да е сторено по деструктивен начин. С това ние правим едновременно две хубави неща за себе си – информираме другите за това какво не ни харесва, като така те ще знаят за това и ако държат на нас и ние на тях и това общуване е важно за нас, ще намерим начин да се разберем и второ – няма да държим гнева в себе си и да ги обвиняваме, че са направили нещо, което не ни е харесало. Това е знак, че ни е грижа за тези хора и нашите взаимоотношения, ако това наистина е така.

– Да се научим да съобщаваме гнева си пряко, решително и уверено, но не нападателно и агресивно, като за целта говорим за себе си, а не за другия. Вместо „Ти ме ядосваш!“, „Аз много се ядосвам на тази ситуация!“. Това вече звучи различно, защото човекът отсреща няма да се опитва да се защитава или обяснява и не е нужно да се активират съпротивителните режими в главата му, което променя ситуацията. Освен това, така не го унижаваме и обвиняваме и пазим достойнството му. Шансовете да постигнем успех по този начин се увеличават драстично.

– Да умеем да подбираме уместния начин за изразяване на гнева в подходящото време и място – например в пика на ядосването, когато адреналинът ни е на максимум и имаме чувство, че ще експлоадираме, не е моментът да казваме нещо на другия или да го „поставяме на мястото му“. Това не работи. По-добре да се отдалечим от ситуацията, да подишаме, да помислим, да си дадем време да се успокоим. Защото когато гневната емоция е в разгара си, тогава сме във фазата на немисленето. За да се предпазим от нея е добре да не тръгваме да говорим с хората, когато сме в най-високата степен на гневна емоция. Необходимо е първо да понижим афективната реакция и едва след това да кажем какво ни е ядосало.

Задържането на гнева и неумението да го изразяваме неминуемо ще доведе до тревожност, чрез която той да се преработва, или до други симптоми и заболявания. Защото деструктивният или неизразен гняв разболява. Поради това, в хода на консултирането се учим да откриваме, опознаваме и освобождаваме гнева. Изследваме вътрешните убеждения и емоции и възможните грешки в тях, които го продуцират и са свързани с нашите възприятия и интерпретации, след което ги преобразуваме. Така допринасяме за своята саморегулация, преустановяваме вредното му въздействие и го заменяме с една самообладана стабилност, която става основа на нашето себезаявяване и отстояване в отношенията ни с околните.