Замайването, световъртежът и нарушенията на вестибуларния апарат са често срещани. За съжаление, в повечето случаи остават неразбрани — и от околните, и от самите нас. Но те са реални. И заслужават внимание, а не подценяване. Ако се чувстваш така — нестабилен, със залитане, замаян или завъртян около света, знай, че не си сам. Това преживяване има име. И за щастие, съществува път обратно. Път към стабилност и вътрешно спокойствие. Повече ще научиш след като прочетеш статията докрай. Така ще си наясно, че има връзка между психиката, емоциите и вестибуларния апарат. Ще разбереш, че тревожността може да предизвика световъртеж, но и световъртежът може да причини стрес и тревожност. Ще откриеш причините, симптомите, възможностите за справяне, както и важната роля на психолога в контрола на това състояние. Ще установиш как можеш да живееш по-добре, въпреки проблемите с вестибуларния апарат.
В тази връзка, когато описват своите страдания, хората най-често упоменават симптоми като замайване и световъртеж, придружени от различни страхове – страх от падане на земята, загуба на контрол, изпадане в безпомощно състояние и т.н. Тук е моментът да уточним, че замайване и световъртеж са два различни, макар и често обърквани симптома, свързани с усещания за нарушено равновесие или ориентация. Те описват отделни субективни преживявания, които имат различни причини и клинично значение.
Замайването е субективно усещане за нестабилност, неувереност в пространството, чувство за „плаване“, „лекота в главата“, предчувствие за припадък. То не включва усещането, че околната среда се върти. Често се описва като „отнесеност“, „глава в облаците“, усещане за падане или припадане.
Световъртежът представлява илюзия за движение – усещане, че се въртиш или че околната среда се върти около теб. Обикновено се съпровожда от гадене, повръщане, нистагъм (неволеви движения на очите), нестабилност.
Други видове световъртеж:
1. Връщателен световъртеж (вертиго) – състояния, съпътствани от чувство за движение на околната среда или на собственото тяло в околната среда.
2. Нестабилност – чувство за нестабилност в пространството или несигурност на походката.
3. Пропадане – чувство за внезапно пропадане, потъване или издигане в пространството.
4. Причерняване пред очите – краткотрайно причерняване пред очите и стесняване до пълно изчезване на зрението при рязко изправяне или ставане.
5. Пресинкоп – усещане за състояние, близко до припадък или предшестващо загубата на съзнание – дължи се на намаляване на кръвния ток към мозъка.
6. Психофизиологичен световъртеж – усещане „все едно си напуснал тялото си“. Счита се, че се дължи на променена централна интеграция на сензорните сигнали. Често се съчетава със симптоми на остра и хронична тревожност.
7. Липса на равновесие – усещане, което се описва като липса на баланс на организма при ставане или ходене и не е свързано с абнормни усещания в областта на главата.
8. Вертиго – представлява илюзия за въртеливо движение, насочващо към нарушен баланс на вестибуларния тонус.
Важно е да се има предвид, че световъртежът не е отделна болест, а комплекс от симптоми, които могат да се срещат при различни заболявания. Той е симптом, който може да се появи внезапно като самостоятелно състояние или в комбинация с други симптоми. Може да се явява пристъпно, инцидентно и краткотрайно, да присъства постоянно, да продължава месеци и години или да е позиционно обусловен – да се появява само при лягане по гръб, при навеждане или изправяне.
Основното разделяне на световъртежа е на периферен /при поражение на вестибуларния апарат във вътрешното ухо/, централен /при заболявания на главния и малкия мозък/ и физиологичен /който възниква при нормални обстоятелства, без да има подлежащо заболяване или структурно увреждане на вестибуларната система, мозъка или други органи/.
Световъртежът и замайването могат да бъдат провокирани от:
– Периферната вестибуларна система (ухото и вестибуларния нерв)
– Централната вестибуларна система (главния мозък и мозъчния ствол)
– Системни, метаболитни, сърдечносъдови или психогенни фактори
По-долу описвам най-разпространените възможни причини, класифицирани според произхода им:
ПЕРИФЕРЕН ПРОИЗХОД (вестибуларен апарат и нерв)
Това са най-честите причини за истински световъртеж (усещане, че светът се върти):
1. Доброкачествен пароксизмален позиционен световъртеж (ДППС / BPPV) – това е най-честата причина за вертиго. Причинява се от отлагане на отолитови кристали в полукръглите канали на вътрешното ухо. Включва кратки пристъпи при промяна на позицията на главата. Обикновено не протича със загуба на слух.
2. Вестибуларен неврит – касае се за вирусно възпаление на вестибуларния нерв. Включва внезапен, продължителен (с дни) интензивен световъртеж, често придружен от гадене и повръщане. Няма увреждане на слуха.
3. Болест на Мениер – протича с пристъпи на вертиго (минути до часове). Имаме загуба на слух, тинитус и чувство за пълнота в ухото.
4. Лабиринтит – тук се открива инфекция на вътрешното ухо (може да бъде вирусна или бактериална). Проявява се със световъртеж с намаление на слуха. Обикновено се развива след инфекция на горните дихателни пътища.
5. Перилимфатична фистула – възниква при разкъсване между вътрешно и средно ухо. Наблюдава се внезапно начало след натиск (кашлица, напън). Има ясно изразен световъртеж + слухови симптоми.
6. Холестеатом – открива се наличие на тумороподобна маса в средното ухо. Протича с постепенно развитие на световъртеж и слухова загуба.
ЦЕНТРАЛЕН ПРОИЗХОД (мозъчен ствол, малък мозък, ЦНС)
Този световъртеж обикновено е свързан със сериозни състояния и често с допълнителни неврологични симптоми. Може да се дължи на инсулт, мозъчни тумори, множествена склероза, вестибуларна мигрена, дегенеративни заболявания на централната нервна система.
СИСТЕМЕН/СЪРДЕЧНОСЪДОВ ПРОИЗХОД
По-често описваните симптоми са свързани със замайване, усещане за „лекота“, нестабилност, а не истинско вертиго. Може да се дължат на: ортостатична хипотония /рязко спадане на кръвното налягане при изправяне/, сърдечни аритмии, сърдечна недостатъчност и недостатъчно кръвоснабдяване на мозъка.
МЕТАБОЛИТНИ И ЕНДОКРИННИ ПРИЧИНИ
Включват хипогликемия, анемия, електролитни нарушения, заболявания на щитовидната жлеза.
ПСИХОГЕНЕН ПРОИЗХОД
Тук проявата на симптомите замайване и световъртеж се свързва с различни форми на тревожност, панически атаки, панически разстройства, психосоматика. Най-честите оплаквания са замайване, усещане за „откъсване от реалността“, хипервентилация, усещане за загуба на контрол. Симптомите могат да бъдат свързани и с депресия, неотработени вътрешни травми и конфликти, потиснати чувства и емоции, определени фобии, сред които агорафобия и т.н. В много случаи при психогенен световъртеж имаме нарушена връзка между кората на главния мозък /церебрална кора/ и подкорието /подкоровите структури/ – (cortex–subcortex). Тази връзка е от съществено значение за нормалната сензомоторна интеграция, вниманието, емоционалната регулация и координацията на вестибуларната информация. Когато тя е нарушена, това може да се прояви като замайване. Отделно, при тревожност често имаме плитко и учестено дишане, което води до издишване на повече въглероден диоксид, отколкото тялото може да поеме. Това предизвиква стесняване на кръвоносните съдове и намалено кръвоснабдяване на мозъка – състояние, познато като хипервентилация и предизвикващо симптоми като световъртеж и изтръпване, често свързани със стрес, страх, безпокойство или панически атаки.
ФУНКЦИОНАЛЕН СВЕТОВЪРТЕЖ – това е тип световъртеж, при който няма структурно увреждане на вестибуларната система, а проблемът идва от нарушена обработка на сензорната информация в мозъка. Типичен пример е Персистиращата постурално-перцептуална замаяност (PPPD). Това е най-честото вестибуларно разстройство във възрастовата група 30-60 год. Протича с вариращи симптоми на замаяност и нестабилност предимно в право положение, засилващи се при движения и в ситуации с множество зрителни стимули, придружено от автономни и психични прояви.
ДРУГИ ПРИЧИНИ
1. Прием на определени медикаменти, които са токсични за вестибуларния апарат – например антибиотикът Гентамицин. Някои диуретици, антидепресанти, бензодиазепини, антихипертензивни, седативни медикаменти също могат да отключат подобни усещания.
2. Алкохол и наркотици – нарушават вестибуларната функция.
3. Цервикогенен световъртеж – възниква при проблеми с шийните прешлени (дегенерация, „шипове“, дискова херния). Често при движение на главата.
4. Ортостатична хипотония – рязко спадане на кръвното налягане при ставане.
5. Анемия – намален брой еритроцити или хемоглобин.
6. Синуси и вътрешно ухо – вътрешното ухо отговаря за баланса, а в анатомично отношение то е свързано със синусите. Така възпалението в синусите може да засегне равновесието по различни начини.
КАКВА Е ВРЪЗКАТА МЕЖДУ СВЕТОВЪРТЕЖА, ТРЕВОЖНОСТТА И НАЧИНА, ПО КОЙТО СЕ ЧУВСТВАМЕ? КАК ПСИХОЛОГЪТ МОЖЕ ДА БЪДЕ ПОЛЕЗЕН?
В кабинета ми често идват хора, които описват едно и също: „Не знам какво ми става… всичко ми се замайва, страх ме е да не припадна, но изследванията са наред. Никой не може да ми каже какво ми е.“. Или пък – „Имам поставена диагноза, която обяснява изпитването на тези симптоми, но това срива качеството ми на живот, а аз искам да живея по-добре, въпреки симптомите!“. Невинаги, но много често зад такива усещания не стои болест, а страх. От друга страна, страхът е и причината да живеем много по-трудно, дори да сме диагностицирани с дадено физическо заболяване. Това не е „измислен“ страх, а реален вътрешен опит на тялото и психиката да се справят с претоварването. Замайването и световъртежът не винаги идват от физически проблем – понякога се провокират от натрупано напрежение, тревожност, психична умора. И когато не успеем да чуем какво ни казват телата ни, те започват да „говорят“ по-силно – чрез симптоми.
Психологическият подход е насочен към разплитане на този цикъл чрез осъзнаване, разбиране, промяна и подкрепа. Защото всички системи в тялото са свързани и няма как да разглеждаме функциите само на една, тъй като те не биха могли да съществуват самостоятелно. Връзката между тялото и ума е двупосочна, тъй като телесните процеси в тялото ни повлияват начина, по който се чувстваме. Това пък рефлектира върху нашите емоции и процеса ни на мислене, а от друга страна мисленето ни влияе върху физиологията на тялото и емоционалното ни състояние. Получава се затворен кръг, от който обаче изходът е възможен.
Като психолози, ние трябва да вземаме предвид факта дали замайването е следствие от соматично заболяване, проява на тревожно разстройство, или резултат от взаимодействие между двете. Въпреки че често се асоциира с физически причини, все по-често изследванията подчертават тясната връзка между замайването и психични състояния като тревожността.
От психологическа гледна точка, вестибуларната система има ключово значение за субективното преживяване на контрол и безопасност. Когато тялото губи усещане за равновесие, това може да отключи първични страхови реакции — особено в хора с повишена тревожност. А пък самата тревожност като психоемоционално състояние, се характеризира с повишена възбудимост на автономната нервна система, изострено внимание към телесни усещания и катастрофизиране на симптомите. При тревожни разстройства, особено при паническо разстройство, замайването е един от честите соматични симптоми.
ВЕСТИБУЛАРНО-ТРЕВОЖЕН ЦИКЪЛ
От една страна, тревожният ум може да интерпретира нормални или леки вестибуларни отклонения като заплаха, което създава порочен кръг на усилване на симптомите. От друга – тревожността, депресията, стресът, потиснатите емоции и индивидуалните възприятия на конкретния човек, могат да доведат до реакция от страна на вестибуларния апарат.
Много хора описват следния модел:
1. Изпитват първоначално замайване — например при диагностицирано вестибуларно или физическо заболяване, рязко изправяне, вървене по широки площади или сред много хора, рязко обръщане в леглото, внезапно при събуждане, движение, стрес, четене или след вирусна инфекция
2. Това отключва тревожност и страх от загуба на контрол
3. Тревожността увеличава телесното напрежение, влошава концентрацията и задълбочава усещането за замайване
4. Човекът започва да избягва ситуации, в които замайването може да се прояви — магазини, транспорт, тълпи (свързано с агорафобия);
5. Развива се вторична тревожност, често с натрапчиво наблюдение на баланса, хипохондрия и социална изолация.
6. Самата отключена тревожност прави вестибуларния апарат още по-чувствителен и свръхвъзбудим към различни стимули, някои от които и неутрални.
Независимо дали симптомите на замайване и световъртеж се дължат на вестибуларно заболяване, друго физическо заболяване или на психогенни причини, или пък и на трите заедно, нашето възприятие по отношение на случващото се има пряко отношение към нормалното ни функциониране и степента, в която можем да задълбочим и фиксираме този проблем. Защо? Заради споменатия по-горе вестибуларно-тревожен цикъл. Изпитваме конкретен симптом /световъртеж или замайване/. Интерпретираме този симптом по определен начин /опасно, страшно, гневно/. Възниква емоция /например страх/. Следва засилен фокус върху емоцията и симптома и катастрофичното му тълкуване. Това води до усилване на емоцията и симптома. Следва тревожен изблик. Той усилва всичко, преживяно до момента и така кръгът се затваря.
По същия начин се развива и друг модел – нямаме доказано физическо заболяване или проблем с вестибуларния апарат. Но често, заради наши погрешни модели на мислене, започваме да се тревожим твърде много, или да не отработваме натрупания стрес правилно. Това натоварва нервната ни система и вестибуларният апарат също може да реагира. Както се вижда, връзката е двупосочна. Но общото е едно – начинът, по който ние интерпретираме своето замайване или световъртеж, независимо какви са причините за тях, определят до каква емоционална степен ще „храним“ тези усещания и какво качество на живот ще имаме въпреки тях. Колко ще стесним и ограничим своите зони на комфорт. Какви страхувани сюжети ще чертаем. Дали непрекъснато ще очакваме нов пристъп. От какво в живота си ще се лишим…
Казусът е свързан с жена на 25 години, служител в държавно предприятие. Преди 6 месеца получава внезапен пристъп на световъртеж при ставане от леглото. При движение на главата усеща, че стаята се върти. Изпитва гадене, страх, не може да стане. Посетена е от лекар вкъщи. Поставената диагноза е периферен отоневрологичен синдром. Симптомите отшумяват напълно за няколко дни. Но 2 седмици по-късно жената започва да усеща леко замайване и нестабилност при ходене, особено в магазини, молове, тълпи. Не усеща въртене, а по-скоро нестабилност на почвата под нея, „плуваща глава“, чувство, че ще припадне. Започва да избягва пазаруване, каране на кола, влизане в магазини без придружител. Провежда редица изследвания, резултатите от които са нормални.
Физически причината вече я няма, но пациентката продължава да се оплаква от усещанията. Психично й състояние включва признаци на тревожност, повишена бдителност към симптомите, следене дали е стабилна, дали се клати. Наблюдава се нарастващ страх от „нов пристъп“. Това води до тревожно очакване и панически епизоди, протичащи със сърцебиене, изпотяване, усещане за задавяне. Появява се хронично функционално замайване, отключено от предишно реално вестибуларно събитие. Възниква и избягващо поведение – „Няма да посетя желаното място, защото там мога да преживея нов пристъп!“.
Успешното лечение включва консултация с психолог, където се работи с мислите, емоциите, избягващото поведение. Реализира се постепенното излагане на предизвикващи тревога места (магазини, хора), но с променено отношение и посредством прилагането на индивидуален подход, съобразен с личността на човека и спецификата на конкретния случай. В резултат на това за 2-3 месеца симптомите постепенно намаляват. Клиентката възстановява обичайната си активност. Научава се да различава реална заплаха от телесни усещания.
Това показва как дори краткотраен световъртежен епизод може да остави дълготраен отпечатък в психиката и тялото, ако не се обработи правилно. Мозъкът „се научава“ да очаква замайване. Сетивните сигнали се филтрират изкривено. Тялото и умът реагират с тревожност на нормални и често безобидни дразнители. Целият този стрес пък дразни така или иначе чувствителния вестибуларен апарат.
КАК ДА СЕ СПРАВИМ КОГАТО ТЯЛОТО ГУБИ РАВНОВЕСИЕ, А УМЪТ – КОНТРОЛ?
На първо място, е редно да се знае какво помага при остра криза на световъртеж. Най-важното е да се осигури безопасност, спокойствие и минимално стимулиране на вестибуларната система. Седнете или легнете, за да избегнете залитане и евентуално падане. Добре е главата да е леко повдигната. Избягвайте резки движения. Фокусирайте погледа в една неподвижна точка – това помага да се стабилизира усещането за ориентация. Не въртете глава и не движете очите бързо. Ограничете светлината и шума. Дишайте бавно и равномерно. Ако трябва да се обърнете – правете го бавнo и внимателно. Приемайте течности, но на малки дози. Избягвайте алкохол и кофеин. Има и ситуации, в които е добре Вие или хората около Вас да потърсите спешна помощ – при двойно виждане, затруднено говорене, изтръпване или слабост в крайниците, загуба на съзнание или много силна дезориентация, загуба на слух или шум в едното ухо, силно главоболие, което се появява внезапно.
КАКВИ СПЕЦИАЛИСТИ ДА ПОСЕТИМ?
От решаващо значение за успешното лечение на вестибуларните проблеми е използването на комплексен подход. Той включва сътрудничество между отоневролог, психолог и понякога психиатър, както и други специалисти, в зависимост от естеството на конкретния случай. Тук ще се спра на 3 от тях:
Отоневрологът е лекар-специалист, който се занимава с диагностика и лечение на заболяванията на вестибуларната (равновесната) и слуховата система, с фокус върху връзката им с нервната система. При необходимост, той може да насочи към кардиолог или друг компетентен специалист, в зависимост от описваната симптоматика. При проблеми с вестибуларния апарат или чести епизоди на замайване и световъртеж, би било полезно да бъде посетен такъв специалист. При необходимост, той може да назначи допълнителни изследвания като ЯМР, ЕКГ, кръвни изследвания – желязо, витамин B12, глюкоза, хормони на щитовидната жлеза (ТSH, T3, T4), хистамин и непоносимости, състояние на черен дроб, надбъбречни жлези и т.н.
Психолог – когато във функциите на вестибуларния апарат не се откриват нарушения, а симптомите продължават, може да става въпрос за психоемоционална причина. От друга страна – дори да е диагностицирано отклонение във функционирането на вестибуларния апарат, или пък физическо заболяване, протичащо със замайване и световъртеж, нашата интерпретация на ситуацията може да провокира, усили и хронифицира симптомите на самото заболяване. Поради това, работата с психолог може значително да подобри начина, по който се чувстваме и да прекъсне гореописания вестибуларно-тревожен цикъл. Когато работя с човек, който има подобни симптоми, не се опитвам просто да „махна замайването“. Работим заедно, за да намалим страха от симптома, променим интерпретацията на усещанията, прекъснем порочния кръг на тревога – фиксация – избягване, както и да възстановим вътрешното усещане за сигурност и контрол. Особено важно е да разгледаме какво емоционално съдържание стои зад симптома (стрес, гняв, натиск, вина, тъга, травма, невротичен свръхконтрол, определени характерови акцентуации и т.н). Работата с психолог по проблеми, свързани със заболявания на вестибуларния апарат, не изключва спазването на вече назначеното медицинско лечение, ако лицето има такова. Тя може да бъде извършена успоредно с него.
Психиатър – това е лекар, специалист по диагностика и лечение на психични разстройства, който има право да предписва медикаменти, да поставя диагнози и да извършва медицинска терапия на психични състояния. Най-често задаваният въпрос е защо психиатър? Вестибуларната и нервната система са неразривно свързани. Понякога, за да се успокои вестибуларната система, се налага успокояването и на нервната система. Това се случва посредством приема на определени медикаменти. Това не означава, че човекът има нужда от психиатрична помощ, нито че му е поставена психиатрична диагноза. Когато са в подходящата доза, описаните медикаменти успокояват вестибуларната система и намаляват силата и честотата на изпитваните симптоми.
Замайването често се оказва входна точка към по-дълбоки психични процеси и характерови структури, особено при тревожни пациенти. Затова е полезно симптомът да се разглежда в светлината на сложната взаимовръзка между мозъка, тялото и психиката.
Знам, че е трудно. Защото замайването не е просто физически симптом — то е усещане, че губиш контрол, че нещо не е наред, особено когато всички около теб не разбират какво преживяваш. Чувстваш се уязвим. Несигурен. Сам. Но всъщност не си! Много хора преминават през това. И макар че моментите на световъртеж могат да изглеждат страшни и обезсърчаващи, твоето тяло и ум имат силата да намерят баланс отново. Съществуват пътища, решения и хора, които разбират и могат да помогнат.
Като психолог, не ти обещавам чудо. Но ти обещавам процес. Процес, в който можеш отново да стъпиш стабилно – в себе си, в света, в живота. Защото ти не си „дефектен“. Просто си човек, който в този момент е по-чувствителен към вътрешното си равновесие – и това е нещо, което може да бъде върнато.
Замайването е като вятъра – идва внезапно, разклаща те, обърква посоките. Но не забравяй: дълбоко под повърхността ти има здрава основа. Центърът ти не се е изгубил – просто временно не го чуваш от шума на страха. Остани. Върни се в тялото си. Балансът ще се върне.
Настоящата статия е с информативен и общ характер. Тя не замества консултацията с нужните специалисти. Важно е да се знае, че всеки случай е индивидуален. Предоставената информация не е предназначена за поставяне на диагноза или започване на лечение. Авторът не носи отговорност за последствия, свързани с използването на изложената информация. С прочитането на статията приемате тези условия и отговорността за това как ще използвате прочетеното.
