С мен се свърза мъж на средна възраст, страдащ от симптоми на замайване и световъртеж, вследствие на което беше започнал да изпитва и силна тревожност. Приех този казус като изключително предизвикателство и нямах търпение да се срещна с него, тъй като в своето минало и аз самият съм страдал от епизоди на световъртеж, макар и поради различни от неговите причини. Вследствие на световъртежа и тревожността, клиентът излизаше навън предимно с придружител, за да може да се подпре на него, трудно пазеше равновесие, особено по широки и открити пространства, изпитваше страх от получаване на световъртежни кризи навън и падане на земята. Когато се намираше вкъщи, симптомите му бяха по-слаби. По повод на своите оплаквания беше посетил личния си лекар, който е достигнал до заключението, че „всичко е на нервна почва“. Освен мъчителните физически симптоми, човекът се чувстваше неразбран и неподкрепен от някои от близките си, които опитвали да му вменяват вина, да поставят ултиматуми или да му приписват ролята на симулант, който използва състоянието си като средство за бягство от отговорност заради лична неспособност.

След като се запознахме и внимателно изслушах неговия казус, първата ми задача беше да го насоча към консултация с отоневролог, който да проведе прецизно изследване на вестибуларния апарат, за да потвърди или отхвърли съществуващ проблем с него. В резултатите от изследването беше посочено, че действително е установено леко отклонение във функциите на вестибуларния апарат, но според отоневролога то не е в състояние да предизвиква толкова значителни симптоми. На клиента беше предписана терапия с два вида медикаменти – първият влияе директно върху кръвоснабдяването на вътрешното ухо, с което се намалява честотата и силата на пристъпите на световъртеж, а вторият беше лек антидепресант, който цели да успокои нервната система, част от която е и самият вестибуларен апарат. В този момент решихме да не започваме консултиране, тъй като приехме, че проблемът е физиологичен и ще се разреши с предписаните медикаменти.

Два месеца по-късно мъжът ме потърси отново. Каза, че е посещавал и други отоневролози, пил е различни лекарства за вестибуларния апарат, но не е постигнал очаквания ефект. От някои от тях дори се е почувствал по-зле. Лекарите му казали, че състоянието се дължи както на леко отклонение във функциите на вестибуларния апарат, така и на породения вследствие на това страхов синдром. Това беше и поводът, поради който клиентът се свърза отново с мен и в този момент решихме да започнем психологическо консултиране.

Не крия, че описаният казус беше истинско предизвикателство за мен. Защо? Защото клиентът беше попаднал в порочен кръг, който се изразяваше в следното: действително установеното физиологично нарушение на вестибуларния апарат, което провокираше световъртежни кризи, пораждаше симптоми на тревожност. Сами по себе си, симптомите на тревожност провокираха дразнене на вестибуларния апарат, тъй като той е част от нервната система, а когато тя е превъзбудена и количеството адреналин повишено, тогава това рефлектира и върху вестибуларния апарат. Тревожността провокираше вестибуларни проблеми, а вестибуларните проблеми провокираха тревожност. Интерес предизвикваше и следното – ако тревожността се премахне изцяло, вестибуларният проблем остава. Клиентът не знае как да се справи с него и да контролира пристъпите, което отново ще поражда тревожност. Ако пък физиологичното увреждане на вестибуларния апарат изчезне, дълго носената тревожност остава, защото не е работено с нея и тя вече е хронифицирана.

В хода на психологическото консултиране открихме и постигнахме следното:

Веднага ми направи впечатление следният феномен – когато беше вкъщи, клиентът се чувстваше значително по-добре, отколкото навън. Тук е моментът да се запитаме защо някои хора изтърпяват подобни пристъпи безпроблемно, докато други отключват тревожно разстройство? Защо силата и честотата на пристъпите се проявява предимно когато клиентът е навън, а не вкъщи? Отговорите на тези въпроси навеждаха на факта, че повечето от симптомите се явяват ситуативни. Медицинското обяснение в конкретния случай е, че навън има повече визуални, зрителни и мозъчни дразнители, но то не е напълно обективно и не се отнася за всеки един конкретен случай на замайване и световъртеж. А психологическото обяснение липсваше. При криза, която е основана единствено на вестибуларен проблем, обикновено не съществува голяма разлика между стоенето вкъщи и навън, както и между това дали се разминавате с петима души или с тридесет, нито от това колко далеч сте от вкъщи и дали стоите в пълна зала с хора. Изпитвате световъртеж, докато кризата премине, без да се влияе така пряко от изброените външни фактори.

По време на консултирането забелязах, че клиентът не използва симптомите си като средство за вторични печалби и привличане на внимание, а искрено опитва да намери работещ вариант, чрез който да се избави от страданието си. Въпреки това, вследствие на дълго носената тревожност, той вече беше на път да отключи и определени депресивни симптоми. Това е логично. Съвкупността от неразбиране от близките, работодателя му и обществото, множеството ограничения и съобразявания, които търпеше заради световъртежите, етикетирането на човека като „болен“ или „второ качество“, пораждането на защитно негодувание, вследствие на неразбирането и чувството на несправедливост, водеха до още по-голямо чувство на обреченост и подценяване на собствените ресурси.

За да стигнем до решението на проблема, работихме