С мен се свърза мъж на средна възраст, страдащ от симптоми на замайване и световъртеж, вследствие на което беше започнал да изпитва и силна тревожност. Приех този казус като изключително предизвикателство и нямах търпение да се срещна с него, тъй като в своето минало и аз самият съм страдал от епизоди на световъртеж, макар и поради различни от неговите причини. Вследствие на световъртежа и тревожността, клиентът излизаше навън предимно с придружител, за да може да се подпре на него, трудно пазеше равновесие, особено по широки и открити пространства, изпитваше страх от получаване на световъртежни кризи навън и падане на земята. Когато беше вкъщи, симптомите му бяха по-слаби. По повод на своите оплаквания беше посетил личния си лекар, който е достигнал до заключението, че „всичко е на нервна почва“. Освен мъчителните физически симптоми, човекът се чувстваше неразбран и неподкрепен от някои от близките си, които опитвали да му вменяват вина, да поставят ултиматуми или да му приписват ролята на симулант, който използва състоянието си като средство за бягство от отговорност заради лична неспособност.

След като се запознахме и внимателно изслушах неговия казус, първата ми задача беше да го насоча към консултация с отоневролог, който да проведе прецизно изследване на вестибуларния апарат, за да потвърди или отхвърли съществуващ проблем с него. В резултатите от изследването беше посочено, че действително съществува леко отклонение във функциите на вестибуларния апарат, но според отоневролога то не е в състояние да предизвиква толкова значителни симптоми. Беше му предписана терапия с два вида медикаменти – едната група влияе директно върху кръвоснабдяването на вътрешното ухо, с което се намалява честотата и силата на пристъпите на световъртеж, а другото беше лек антидепресант, който цели да успокои нервната система, част от която е и самият вестибуларен апарат. В този момент решихме да не започваме консултиране, тъй като приехме, че проблемът е физиологичен и ще се разреши с предписаните медикаменти.

Два месеца по-късно мъжът ме потърси отново. Каза, че е посещавал и други отоневролози, пил е различни лекарства за вестибуларния апарат, но не е постигнал очаквания ефект. От някои от тях дори се е почувствал по-зле. Лекарите му казали, че състоянието му се дължи както на леко отклонение във функциите на вестибуларния апарат, така и на породения вследствие на това страхов синдром. Поради това, клиентът ме потърси отново и решихме да започнем психологическо консултиране.

Не крия, че описаният казус беше истинско предизвикателство за мен. Защо? Защото клиентът беше попаднал в порочен кръг, който се изразяваше в следното: действително установеното физиологично нарушение на вестибуларния апарат, което провокираше световъртежни кризи, пораждаше симптоми на тревожност. Сами по себе си, симптомите на тревожност провокираха дразнене на вестибуларния апарат, тъй като той е част от нервната система, а когато тя е превъзбудена и количеството адреналин повишено, тогава това рефлектира и върху вестибуларния апарат. Тревожността провокираше вестибуларни проблеми, а вестибуларните проблеми провокираха тревожност. Ако тревожността се премахне изцяло, вестибуларният проблем остава. Клиентът не знае как да се справи с него и да контролира пристъпите, което отново ще поражда тревожност. Ако физиологичното увреждане на вестибуларния апарат изчезне, дълго носената тревожност остава, защото не е работено с нея и тя вече е хронифицирана.

В хода на психологическото консултиране открихме и постигнахме следното:
Веднага ми направи впечатление следният феномен – когато беше вкъщи, клиентът се чувстваше значително по-добре, за разлика от излизането навън. Защо някои хора приемат подобни пристъпи безпроблемно, докато други отключват тревожно разстройство? Защо силата и честотата на пристъпите е предимно, когато клиентът е навън, а не вкъщи? Това навеждаше на факта, че повечето от симптомите се явяват ситуативни. Медицинското обяснение в конкретния случай е, че навън има повече визуални, зрителни и мозъчни дразнители. Но психологическото обяснение липсваше. При криза, която е основана единствено на вестибуларен проблем, обикновено не съществува голяма разлика между стоенето вкъщи и навън, както и между това дали се разминавате с петима души или с тридесет, нито от това колко далеч сте от вкъщи и дали стоите в пълна зала с хора. Изпитвате световъртеж, докато кризата премине, без да се влияе така пряко от изброените външни фактори.

Забелязах, че клиентът не използва симптомите си като средство за вторични печалби и привличане на внимание, а искрено опитва да намери работещ вариант, чрез който да се избави от страданието си. Въпреки това, вследствие на дълго носената тревожност, той вече беше на път да отключи определени депресивни симптоми. И това беше нормално. Съвкупността от неразбиране от близките, работодателя му и обществото, етикетирането на човека като „болен“ или „второ качество“, пораждането на защитно негодувание, вследствие на неразбирането и чувството на несправедливост водеха до още по-голямо чувство на обреченост и подценяване на собствените ресурси.

За да стигнем до решението на проблема, работихме интегрално, използвайки цялостен подход на няколко нива – психотелесно, ментално, поведенческо, емоционално, самопредизвикващо. По този начин клиентът придоби различно отношение спрямо виенето на свят и така се научи да го контролира успешно, докато отмине, без да допуска пристъпът да преминава в паническа атака, да го тласка към паническо посещение на болници и търсене на помощ от близки. По време на консултирането установихме, че виенето на свят в социални ситуации се явява маска на агорафобия и социална тревожност, а това вкъщи – на лека форма на здравна тревожност. Пресякохме порочната спирала, която се задействаше в подобни ситуации, а именно – наличие на физически симптом – страхова интерпретация на същия – усилване на физическия симптом – поява на тревожност – катастрофично приемане на тревожността – увеличаване на тревожността – увеличаване на първоначалния физически симптом. Така прекъснахме дисфункционалния модел, по силата който вестибуларният апарат се дразни допълнително от последващата тревожност.

Няколко седмици след това нервната система започна бавно да се успокоява, тъй като вече нямаше какво да подхранва функционалното виене на свят. То не предизвикваше силен страх, вече не се раздуваше и фиксираше от клиента и си остана просто това, което е – виене на свят. Страховото възприятие, което го фиксираше и усилваше многократно, отпадна. Още няколко седмици след това, честотата и силата на пристъпите намаляха значително. Световъртежите никога не изчезнаха, тъй като функционалното нарушение на вестибуларния апарат си остана. Появяват се и до днес при пътуване, возене на виенско колело, летене със самолет, преумора и силен стрес. Но те вече не ограничаваха нормалното функциониране на клиента, не провокираха пристъпи на тревожност, станаха много по-слаби и лесно поносими.

След като постигнахме първоначално стабилизиране, клиентът придоби голяма мотивация и удовлетворение, тъй като зоните му на комфорт се разширяваха все повече. Тогава дойде ред и на по-дълбинната работа. Започнахме да изследваме стоящите зад всички страхове базови убеждения, вярвания, нагласи и интерпретации. Клиентът придоби социална самоувереност, прие, че дори да падне на земята, това не означава слабост и провал. Осъзна, че по-страшно от самото падане е самият страх от него. Трансформира страховете си от неодобрение и отхвърляне, стана по-приемащ и смирен, осъзна, че има неща, които са извън неговия контрол. Всичко това „стоеше“ под психогенното виене на свят, провокираше го и го усилваше, но след като беше осъзнато и неговите послания бяха „осветени“, то вече беше излишно, тъй като се явяваше само защитно „връхче“ на дълго носени неадаптивни убеждения и модели на функциониране и възприятие.
По този начин постигнахме цялостен резултат по двете основни направления. Първо се научихме да контролираме физическите симптоми. След това видяхме кое ги провокира и го преработихме. Всичко това отне няколко месеца и включваше много работа, свързана с личностно развитие, изпълнение на поведенчески експерименти, домашни работи, самопредизвикване, различни психотелесни техники, реструктуриране на основни мисли и вярвания.
Ако се работи само с физическите симптоми, а страховете „отдолу“ останат нерешени, това би било като да поставяме пломба на зъб с пулпит. Тялото ще намери начин да прояви нерешените вътрешни конфликти по друг начин. Ако пък се работи само със страховете и се търси личностна промяна, физическите симптоми временно ще изчезнат, но клиентът няма да е придобил необходимите умения за справяне с тях и при първата ситуация, в която ги изпита под една или друга форма, е твърде вероятно отново да развие страх от тях и да завърти порочната спирала. Именно поради това, в сферата си на дейност работя както с физическите симптоми, така и с психическите наличности зад тях. Приложих тази стратегия и в работата с него. Това е нагледен пример, че понякога чисто схематичният подход на биологичните лекари не дава нужния резултат, тъй като проблемът може да е комплексен или да се крие другаде.
Освен моя принос, обстоятелствата, които помогнаха за успешното справяне на клиента бяха високата му мотивация, системните усилия, готовността временно да понася известен дискомфорт и да остава в него, както и неспирното следване на крайната цел – да бъде свободен. Той спря да се фокусира върху това какво не може, а започна да залага на това, което може, въпреки обстоятелствата. Вследствие на това нещата, които можеше, ставаха все повече. Аз помогнах в неговото самопомагане, посочвайки „вратата“, през която следваше да мине. Но пътят беше негов. И той го извървя успешно.