През последните години все по-голяма популярност добива така нареченото „позитивно мислене”. Когато имаме проблем, отвсякъде чуваме препоръки да мислим позитивно, слагайки розовите очила и вярвайки, че така всичко щяло да се оправи. Ако става въпрос за наши незадоволени потребности пък сме уверявани, че можем да имаме всичко, стига само да си го мислим системно. В подкрепа на това съществуват дори цели томове книги, прокламиращи такъв тип мислене. За жалост обаче, светът и причинно-следствените връзки в него не функционират по този начин. Поради това в много случаи „авторите” на такъв тип литература са хора, описващи илюзиите на наивния позитивизъм, съчетан с манипулативна алчност и сребролюбиво дуене върху основата на личностова незрялост, продаваща трохички и представяйки ги за скъпоценности. А от кого е платена цената? За жалост от хората, които вярват в това. А те не са никак малко.
Да, истина е, че когато започнем да си фантазираме приятни неща, на момента за кратко се чувстваме по-добре, но на каква цена и колко дълго? Постигаме моментно успокоение при бягството във фантазията, което има своите дългосрочни последствия. Ето някои от тях:

1. Вместо да осъзнаваме и трансформираме, съзнателно и умишлено потискаме определени свои психически наличности като страховете, негативните чувства и нежеланите аспекти от нас самите. Негативното, болезненото, страшното и тъжното бива отречено и изтласкано, защото е даден път само на позитивното. Само че потиснатото никога не изчезва. То бива „натъпкано” в подсъзнанието ни и е въпрос на време и на обстоятелства да ескалира под различни форми.
2. Представяйки се за усмихнат, успешен, щастлив, позитивен и винаги чувстващ се добре, човек не трябва да „вижда”, нито да работи върху своите проблеми и предпоставки за възникването им, а това е най-сигурният начин за тяхното увековечаване. А когато тази избягваща, свръхкомпенсаторна и отричаща реалността психодинамика продължи по-дълго, тя става изтощителна проявна форма на бягството от реалността, игнорирането и отричането на проблемите и непоемането на отговорност за тяхното зряло и ефективно решаване.
3. Наивното позитивно мислене е черно-бяло – то вижда нещата като единствено добри, желани, приятни, хубави или съответно лоши, нежелани, гадни, вредни и избира да „вижда” единствено добрите. Това световъзприятие е необективно, незряло и характерно предимно за децата под 10 годишна възраст. Когато следваме този начин на мислене дори вярваме, че само ако си пожелаем нещо и наистина го искаме, ще се случи, защото мислим за него постоянно и го искаме силно. Но за всеки осъзнат човек е ясно, че в действителността нещата не се случват по този начин. Ако не беше така, защо тогава всички хора, придържащи се към този начин на мислене, автори на подобни книги, или водещи на семинари, не са милионери, пращящи от здраве и успели по всички възможни критерии?
4. Наивното позитивно мислене формира погрешното вярване, че животът трябва винаги да е перфектен и постоянно да сме щастливи, доволни, усмихнати и да изпитваме само положителни емоции. Подобни вярвания и очаквания са нереалистични и е невъзможно да бъдат изпълнени. Тогава човекът започва да се чувства още по-нещастен, защото решава, че проблемът е в него, не прави нещо както трябва и е нужно още повече да се опитва да мисли позитивно, за да постигне това, което иска. Това нарушава връзката с действителността и способността за критично мислене. Страданието, болката, тъгата, негативните емоции и преживявания са абсолютно на място в земната реалност, точно както и раждането, радостта, любовта, щастието. Двете страни на една и съща монета са. Този свят е пъстър и разнообразен. Той е свят на полярности. В него има всичко – нощ и ден, студ и топлина, ниско и високо, нещастие и щастие, смърт и раждане, баланс и крайности. Придържането само към позитивното „орязва” обективността и директно ни „командирова” в една илюзорна реалност и самозаблуда.
5. Отказ от отговорност – мислейки наивно позитивно, дисквалифицираме валидни аргументи и изводи на база, че са негативни или не са позитивни, и следователно са лоши и вредни. Това води до удобно оправдание за бездействие и липса на мотивация за извършване на реални действия, които биха довели до измерими резултати, тъй като е много по-лесно да живеем във фантазията си и да се залъгваме, че е достатъчно просто да мислим позитивно. Така губим ползата от негативните емоции, които могат да бъдат важни сигнални лампи за подобрение в определени сфери на живота.

Разлика между наивен и зрял позитивизъм

Има и зрял позитивизъм, но той е не толкова и не само позитивно, а по-скоро цялостно синхронно мислене и перспектива. Защото наивният позитивизъм разболява, тъй като „поставя асфалт върху кална психична основа“, тоест потиска и подхранва определени несъзнавани маладаптивни наличности. А това гарантира постъпателното, все по-силно невротизиране!
Зрелият позитивизъм е способност за работа и със светлото, и тъмното, и плиткото, но и дълбокото – смелото влизане, оставане и „почистване” на психичното ни „мазе“, съчетано с балансирано, обективно и реалистично възприятие. Тогава оптимизмът вече не е изкривен и избягващ реалността уклон, а проява на автентично, отговорно и цялостно отношение и разбиране към себе си, хората и живота!
Няма нищо лошо в това да имаме положителна нагласа към бъдещето, но целта не е да не изпитваме негативни емоции, нито пък да ги потискаме или отричаме, а да ги смиламе и преработваме, да се учим от тях и да ни служат, извличайки полезното от болезнения опит в живота си, служещо ни за развитие и усъвършенстване. По този начин чертаем реалистична рамка на възприятие спрямо негативните чувства, променяме реакциите към тях и ги използваме по градивен начин, а не се преструваме, че всичко е розово, в опит за свръхкомпенсация, бягство и самозаблуждаване.