Всеки от нас е контактувал с хора, които смятат, че техните идеи, възгледи, мнения и позиции, които често са доведени до крайност, са единствените верни, а всичко различно от тях – лошо и невярно. Такива лица изпитват пълна преданост към собствените политически, религиозни и други убеждения, съпроводена от ненавист към чуждата позиция, и се наричат фанатици. В настоящата статия ще разгледам психологическите характеристики на този процес. Основните сред тях и присъщи на този тип хора, са следните:

Когато човек не се познава в дълбочина и не е постигнал една цялостност, която обхваща и приема както неговите силни, така и слаби страни, той започва да компенсира това чрез защитно вкопчване във външни строги правила или авторитети, както и чрез мрънкане, черногледство и постоянен бунт срещу всичко, което не отговаря на собствените му стандарти.
Възприемайки дадена информация, такъв човек проявява склонност да я напасва спрямо собствените си хипотези и гледни точки, като същевременно яростно отхвърля различните убеждения, дори същите да имат резон. Той просто е убеден, че конкретна позиция е обективна, защото собствените му травматични вярвания диктуват тя да бъде именно такава.
Друг характерен момент е генерализирането, при които лицето формира цялостната си гледна точка и извод на база на един конкретен случай и въпреки че той не е актуален или напълно относим в настоящия контекст, се взема за отправна точка.
В случаите, в които става въпрос за хора, те се определят крайно и категорично, поставяйки се в рамка – добри, зли, приятели, врагове, надеждни, ненадеждни, кадърни, некадърни, а ситуациите се категоризират като напълно правилни или изцяло неправилни, а това е обезличаващо, защото да определиш така категорично, означава да обезличиш. А обезличаваш, тъй като вземаш под внимание дадена характеристика на нещо и с това се опитваш да изчерпиш цялото нещо.
Прави впечатление и безусловното следване на даден авторитет и неговото обожествяване, без проява на критичност към експертизата или поведението му, въпреки че той също може да има пропуски в своето заключение и да липсва пълна гаранция за неговата достоверност.
Забелязват се и нарцистични характерови динамики, които карат човека да си мисли, че е нещо повече от околните, защото се придържа към дадени убеждения и идеи. Когато той срещне други хора, които не споделят неговите виждания, не би се поколебал да ги нарани или нападне. Затова при наличие на различно мнение, подобни хора атакуват личността на събеседника, а не самия аргумент или позиция, без да допускат никакъв вариант и за собствени грешки в разсъжденията или действията.
Такъв тип хора са и много емоционални. Те не се придържат към логиката и обективната реалност, а често са водени от своите емоции. В подкрепа на това проявяват склонност да общуват предимно с други подобни хора, които живеят през същите ценности и принадлежност и така сякаш се „размиват“ в групата си, губейки автентичност и индивидуалност.

Съществува и друг парадоксален момент, за който би било добре да си дадем сметка чрез задаването на риторичен въпрос – ако фанатикът беше наистина убеден в правотата на своята позиция, щеше ли да му е нужно да я защитава така ревностно и агресивно, вместо да остави фактите, причините и последствията от тях сами да свършат работата си? Затова в много случаи казваме, че той всъщност не е напълно убеден в онова, в което е фанатично убеден.

Кои са някои от най-често срещаните причини за фанатизма?

Зад фанатичната динамика най често откриваме дълбока емоционална травмираност, компенсирана чрез зависимостта от идеи, авторитети, сляпа принадлежност и позиция.

Когато човек не е открил своя вътрешен път и посока, той изпитва силни, но нездрави подбуди за безусловно следване и идентификация, с което се чувства силен, важен и значим, а пътят оттам до фанатизма е кратък. Придържането към крайни позиции или норми дава чувство на вътрешно удовлетворение, че човекът е доброто „момче или момиче“, спазващо разпоредбите и радващо се на одобрение. Всъщност, обаче, това е форма за упражняване на власт и контрол, тъй като той прави онова, което системата изисква и му се каже.

Фанатизмът лишава хората от използване опита на различното. Тук се намесва страхът от новото и непознатото и в действие се пуска защитен механизъм, чрез който то се отхвърля, тъй като придържането към старото и вече познатото е значително по-лесно и безопасно.

Макар че фанатиците постоянно приканват към справедливост, всъщност се оказва, че не действат изцяло в нейна защита, именно защото не са изцяло обективни. Защото впечатленията от картина, която не е погледната от всеки ъгъл, не биха могли да бъдат безпристрастни.

Фанатиците извличат и дадена психологическа „печалба“ от избора си да са такива, тъй като отговорността за претърпян неуспех може да бъде изнесена върху външни фактори – системата, групата, обществото и т.н., вместо да се поеме лична отговорност за същия.

В допълнение към всичко гореизброено можем да обобщим, че в голяма част от случаите фанатиците просто не си вярват достатъчно, което налага безусловното следване и подчинение на определени рамки и модели. Ако човек има изградена здрава и съзнателна връзка със себе си, няма да му е необходимо да се прекланя сляпо пред даден авторитет, особено в случаите, в които не е съгласен с част от поведението и решенията му. Познавайки и уважавайки себе си, той би могъл да приеме и друга гледна точка, която не го задължава. Не е нужно да изневерява на собствените си вътрешни убеждения. Всеки има право на свое мнение. Може да го предлага и без да е нужно да го налага или довежда до крайност. Необходимо е просто да зачита и чуждото такова. А понякога просто е важно да погледне дълбоко в себе си и да се вслуша в сърцето и дълбоката си вътрешна интуиция – отвъд парадигми, рамки, категоризации и обусловености и въпреки цялата илюзорна сила, която те дават.

По време на психологическото консултиране се установява кои несъзнавани механизми, вярвания, очаквания, характерови предпоставки и травми участват във фанатичното следване на определени поведения, личности и идеи. Същите се осмислят, работи се с тях и се постига своеобразна симетрия между определено вътрешно убеждение и начина, по който то се изразява и отстоява, с всичките положителни последствия от това, проявяващи се директно в живота човека и релфлектиращи върху ценностите, през които функционира.