Всеки от нас е контактувал с хора, които смятат, че техните идеи, възгледи, мнения и позиции, които често са доведени до крайност, са единствените верни, а всичко различно от тях – лошо и невярно. Такива лица изпитват пълна преданост към собствените политически, религиозни и други убеждения, съпроводена от ненавист към чуждата позиция, и се наричат фанатици. В настоящата статия ще разгледам психологическите характеристики на този процес. Основните сред тях и присъщи на този тип хора, са следните:
Когато човек не се познава в дълбочина и не е постигнал една цялостност, която обхваща и приема както неговите силни, така и слаби страни, той започва да компенсира това чрез защитно вкопчване във външни строги правила или авторитети, както и чрез мрънкане, черногледство и постоянен бунт срещу всичко, което не отговаря на собствените му стандарти.
Възприемайки дадена информация, такъв човек проявява склонност да я напасва спрямо собствените си хипотези и гледни точки, като същевременно яростно отхвърля различните убеждения, дори същите да имат резон. Той просто е убеден, че конкретна позиция е обективна, защото собствените му травматични вярвания диктуват тя да бъде именно такава.
Друг характерен момент е генерализирането, при които лицето формира цялостната си гледна точка и извод на база на един конкретен случай и въпреки че той не е актуален или напълно относим в настоящия контекст, се взема за отправна точка.
В случаите, в които става въпрос за хора, те се определят крайно и категорично, поставяйки се в рамка – добри, зли, приятели, врагове, надеждни, ненадеждни, кадърни, некадърни, а ситуациите се категоризират като напълно правилни или изцяло неправилни, а това е обезличаващо, защото да определиш така категорично, означава да обезличиш. А обезличаваш, тъй като вземаш под внимание дадена характеристика на нещо и с това се опитваш да изчерпиш цялото нещо.
Прави впечатление и безусловното следване на даден авторитет и неговото обожествяване, без проява на критичност към експертизата или поведението му, въпреки че той също може да има пропуски в своето заключение и да липсва пълна гаранция за неговата достоверност.
Забелязват се и нарцистични характерови динамики, които карат човека да си мисли, че е нещо повече от околните, защото се придържа към дадени убеждения и идеи. Когато той срещне други хора, които не споделят неговите виждания, не би се поколебал да ги нарани или нападне. Затова при наличие на различно мнение, подобни хора атакуват личността на събеседника, а не самия аргумент или позиция, без да допускат никакъв вариант и за собствени грешки в разсъжденията или действията.
Такъв тип хора са и много емоционални. Те не се придържат към логиката и обективната реалност, а често са водени от своите емоции. В подкрепа на това проявяват склонност да общуват предимно с други подобни хора, които живеят през същите ценности и принадлежност и така сякаш се „размиват“ в групата си, губейки автентичност и индивидуалност.
Съществува и друг парадоксален момент, за който би било добре да си дадем сметка чрез задаването на риторичен въпрос – ако фанатикът беше наистина убеден в правотата на своята позиция, щеше ли да му е нужно да я защитава така ревностно и агресивно, вместо да остави фактите, причините и последствията от тях сами да свършат работата си? Затова в много случаи казваме, че той всъщност не е напълно убеден в онова, в което е фанатично убеден.
