Да се обичаме е изключително важно за нашето здраво функциониране, поради което в процеса на психологическите консултации се учим как да разбираме правилно любовта към себе си и по какъв начин да я постигнем. Защото именно тя е основен фундамент на личностната зрялост, ефективните междуличностни отношения, поведенческата и емоционалната хармония.
Напоследък, обаче, масово се злоупотребява с това понятие и тъкмо поради това реших да напиша настоящата статия. Чрез нея посочвам случаите, в които „да обичаш себе си“ се използва като израз и толериране на деструктивни поведения.

Какво имам предвид?

Да обичаш себе си не означава да ползваш това като оправдание за проявлението и поддържането на всякакви разрушителни за себе си или другите поведения, като например различни неуравновесености, емоционална лабилност, капризи, нереални очаквания и изисквания, определени манипулации, функциониране за сметка на другите и т.н.
Да обичаме себе си не означава, че нямаме потребност от никого. Означава че нямаме невротична нужда, но имаме здрава психическа и човешка потребност от взаимност, отдаденост и споделеност.

При любовта към себе си ние се възприемаме като индивидуална и ценна личност дори по силата на самото си съществуване. Това обаче не означава, че здравата обич към себе си е свързана с ролята ни на крехко и царствено създание, постоянно изискващо и никога неразбрано поради неосъзнатата му необикновеност и свръхестествени нужди, невротично самовлюбено, все необгрижено, неоценено, недоволно поради неприетите от целия свят необикновени нужди, заслужаващо неща, които никой простосмъртен не е достоен да даде.
Да обичаме себе си не означава да считаме, че другите са длъжни да толерират нашите неградивни желания или поведения. Защото едно е да имаме обяснение за дадено поведение, съвсем друго да го приемем, особено ако то е в резрез с дълбоките и истински човешки стойности и ценности, или нанася очевидна вреда на нас или другите.

Да обичаме себе си не означава да заявим, че „Ние сме това, което сме, и можем да правим каквото си поискаме, а ако другият не ни приема, проблемът си е негов!“. По този начин можем да пропуснем възможността да направим определен взаимен компромис, въздържайки се от дадено неефективно поведение, което може да облагороди нашата комуникация и развитие. Освен това, в някои случаи критиката на другите може да бъде наистина градивна. В тази връзка, ефективните междуличностни отношения включват адекватен баланс между даване и получаване. Защото взаимоотношения, които са основани единствено на едностранни и невротични изисквания, рано или късно се провалят. По-скоро рано.

Да обичаме себе си не означава да не се развиваме и да не инициираме промени, нито да приемаме единствено възгледите и мненията, които ни харесват, дисквалифицирайки всичко, което ни противоречи, било то и основателно. Това е самозаблуда. Различията ни с другите могат да противопоставят или обогатяват и наша е волята кое да изберем. Чуждата гледна точка ни позволява да видим явленията и проблемите, които изникват пред нас, не само от своята, но и от друга перспектива. По този начин разбираме другия и показваме интерес към неговата „истина“. Никой не ни задължава да я приемаме, ако тя е в разрез с нашите възприятия, но ако е градивна, бихме могли да се поучим от нея. Защото да се обичаме означава да проявяваме отговорност към себе си и слабите си места, които ни вредят, опитвайки да ги променим. Това се постига чрез влагане на нужната зряла отговорност и самодисциплина, в името на постигането на личностно усъвършенстване и растеж. Да се освободим от собствените си заблуди, осъзнавайки и признавайки пред себе си своя принос към ситуациите в живота ни, е признак на смелост, осъзнатост и зрялост.

Обичта към себе си заема водещо място и в любовните ни взаимоотношения. Един от основните компоненти на истинската любов е в приемането на другия такъв, какъвто е. Но едно е да знаем недостатъците на другия, а съвсем различно да се съгласим всички те винаги да бъдат за наша сметка, или пък да толерираме наличието на пагубни отношения, поведения и действия. Ако искаме някой да ни обича, въпреки проявата на всички тези склонности, може би е редно да се запитаме любов ли ще наречем това? Ако все пак човекът отсреща успее да ни „обича“ по този начин, за любов ли става дума наистина, или за взаимозависимост и задоволяване на определени нарцистично- мазохистични динамики? Именно поради това е необходимо да намерим балансирани и компромисни варианти, при които да не жертваме своята индивидуалност, позволявайки на другия да ни моделира по свой образ и подобие, но същевременно и да успеем да ограничим онези свои поведения и действия, които действат пагубно и разрушително върху другия, нас самите или връзката.

Любовта към себе си не означава да държим отговорни другите за чувствата и постъпките си, тъй като знаем, че те са изцяло под наш контрол. Да мислим, че околните им влияят, би означавало да им дадем власт да решават вместо нас как се чувстваме самите ние.
Обичането на себе си е предпоставка да обичаме и другите. Да ценим не само своите, но и техни чувства и емоции. Естествено, ако те се нуждаят от поставяне на граници за опазване на личния ни интегритет, това неминуемо трябва да бъде осъществено, но не е нужно да се реализира по агресивен и нараняващ начин.
Здравият стремеж към обичане на себе си е градивен. Той е приемане, трансформация, зрялост, стабилност, осъзнатост. Когато сме го постигнали, можем да обичаме и другите. Нездравият е признак на самовлюбеност, който по своята същност е невротичен и сочи към всичко друго, но не и към истинско себеобичане и себепознание.

В случай, че проявяваме някое от горните поведения, това не означава, че трябва да започнем да се обвиняваме или мразим, а да поемем нужната отговорност, за да променим необходимото, превръщайки се в една още по-добра версия на самите себе си. Поради това, в процеса на консултиране не само култивираме умения за себелюбов, но и откриваме онези фактори и предпоставки, които до момента са ни пречили да се обикнем, след което работим активно по тяхното осъзнаване и промяна. Това ни гарантира не само вътрешна хармония, но и външна удовлетвореност в общуването с другите, защото то вече ще бъде построено върху една здрава, искрена и смислена плоскост. Защото няма път към себе си със „затворени“ очи.