Необходима предпоставка за наличието на пълноценната връзка е адекватният баланс между даване и получаване. Разбира се, не е нужно да поставяме своите чувства и емоции на кантар с тези на другия или да се превърнем в морални счетоводители, изчисляващи всичко до последния грам. Но е необходимо да знаем, че за съществуването на едни пълнокръвни отношения е необходим поне някакъв относителен баланс, който допринася за удовлетворението и на двамата партньори.
Да, ние не можем да „облечем“ любовта в някакви условности, но е необходимо да създадем основни предпоставки за нейното възникване и успешно съществуване.
Освен балансиран обмен, даването и получаването в едни отношения показва, че партньорите зачитат своите нужди и имат здрава потребност един от друг. Колкото повече дават и получават един на друг те, толкова по-силна е връзката помежду им. Поради това, при едно пълноценно взаимодействие, когато единият партньор дава, другият изпитва желание да “върне”, тоест също да даде. Не по задължение, а поради самото вътрешно удоволствие, което изпитва от даването. Така се получава баланс и обмен и връзката се развива.
Макар на пръв поглед да звучи странно, практиката е показала, че когато се наруши балансът, от връзката си тръгва получилият повече. Това е така, тъй като ни е по-трудно да получаваме, отколкото да даваме. Получилият повече иска да отвърне, да даде, и ако другият партньор не му позволи това, този, който не може да отвърне с даване, си тръгва.
Проблемите във връзката започват да възникват когато единият партньор не е готов да покаже на другия нуждите си и да получава или се чувства неспособен да дава и не желае да го прави.
Оказва се, че за много хора е трудно както да дават, така и да получават. Голям процент от тях не знаят как точно да дават, защото асоциират самия процес на даване с определени ограничаващи убеждения и страхове. Не знаят и как да получават, тъй като не са свикнали на това или вярват, че не заслужават и не допускат до себе си възможностите на живота или даровете на хората. В други случаи пък се боят, че така ще изгубят свободата си, защото това ги ангажира.

Когато имаме изобилно даване от едната страна и преобладаващо вземане от другата, балансът е нарушен. В повечето случаи тази динамика води до възникването на следните патологични модели, които представям метафорично по следния начин:
1. Грижовният „родител“ – при него единият партньор започва да изпълнява по отношение на другия свръхобгрижващи и „родителски“ функции, мъкнейки сам тежката „каруца“ на взаимността по стръмните житейски склонове и третирайки партньора си като дете или незрял индивид. Другият пък успешно влиза в тази роля и изоставя отговорностите си, защото така е по-лесно.
2. „Най-добри приятели“ – при този модел имаме превес на приятелските отношения за сметка на любовните и интимни такива. Вследствие на това често единият или и двамата партньори стават неудовлетворени, тъй като, макар и важно, приятелството между партньорите не е единствен фундамент на здравите отношения.
3. „Дръж се за мен, ще те спася!“ – при този сценарий единият партньор е в ролята на жертва, а другият се опитва да е негов спасител и да му помага, „спасявайки“ го от всичко. Резултатът няма да е сполучлив. Освен че довежда до заучена безпомощност и пасивност, твърде вероятно е и „спасителят“ в някакъв момент да стане за „жертвата“ поредният лош човек, който го предава, наранява или изоставя в типичния за „жертвата“ сюжет. Донякъде е естествено желанието партньорът ни да бъде добре и да няма проблеми, но това често не е единствено наша отговорност – той е отделен, възрастен човек и е необходимо през повечето време да се грижи за себе си и житейската си ситуация самостоятелно, мобилизирайки собствените си вътрешни ресурси. Поради това не е нужно да „спасяваме“ другия, а да му даваме подкрепа и сигурност, така че да се справи сам, а когато бъде поискана конкретна помощ или съвет – тогава да се предоставя.
4. Натрапване на помощ – ако другият поиска помощ, можем да се опитаме да му я дадем, но в противен случай не трябва да го заставяме да я получава, тъй като това може да представлява и опит за манипулация през грижата, чрез която го лишаваме от самостоятелност, заявявайки че знаем по-добре кое е най-добро за самия него, а в замяна изискваме той да слуша и изпълнява. Това е и своеобразна форма на упражняване на власт и контрол. Освен това, непоисканата помощ почти никога не се оценява и поражда множество съпротиви.
5. Обожествяване – този сценарий е свързан с прекомерна идеализация от единия към другия партньор. Вероятно за много хора това звучи чудесно, но всъщност е основа за множество потенциални бъдещи проблеми. Създава огромен дисбаланс във възприетата стойност на партньорите в двойката, а той е нещо изключително важно за стабилността на връзката, тъй като, ако няма такъв, то това съвсем скоро ще предизвика проблеми. Когато единият бива възприет като много по-стойностен от другия, то обикновено вторият се вкопчва в него като спасителна сламка и започва да се опитва да го ограничава, да направи така че да го има за себе си, става ревнив и задушаващ, защото вярва, че партньорът е това, което му придава стойност в живота, а той самият не струва. Следователно трябва да го задържи на всяка цена, иначе за нищо не става и животът му е празен… Възприеманият за по-ценен партньор пък усеща това и започва интуитивно да се дърпа и да се ориентира към търсенето на някой друг (по-адекватен партньор, който съответства на нивото му), защото вярва, че с текущия партньор се подценява… Също така този модел създава и нереалистични очаквания и вярвания по отношение на идеализирания партньор – че е безгрешен и неотразим, което неизбежно поражда бъдещо разочарование, тъй като този човек е като всички други хора – пълен с несъвършенства и проблеми в живота и тази „розова“ картина и възприятие неизменно ще бъде размита при сблъсъка с реалността.
6. Конкуренция – при този модел всеки от двамата се опитва да се доказва и да надделява над другия, което по-скоро прилича на битка или състезание, отколкото на връзка.
7. Едностранно преследване – това е модел, който често се установява в началото на възникването на дадени отношения, когато мъжът е по-активната страна в „преследването“ на жената. Действително, той има водеща роля в завоюването и спечелването на партньорката и това датира още от еволюционното ни ниво. Тук обаче има един голям подводен камък. С твърде голямата си активност мъжът започва да обсебва партньорката, да досажда, да се съгласява с всичко, да иска да я има на всяка цена и то възможно най-бързо и т.н. Вследствие на всичко това тя често губи интерес към него, отдръпва се още повече, за да балансира прекомерната активност, или просто го приема за даденост и „вързан в кърпа“. От основно значение тук е балансът. Мъжът трябва да бъде по-активен, но в тази своя активност той се ръководи и от сигналите, които жената му изпраща. Ако той вижда, че въпреки усилията му постоянно се сблъсква с отхвърляне, неглижиране и всякаква липса на взаимност, най-лошото, което той може да направи, е да продължи да я преследва. Защото дори да успее да е с нея, това ще доведе до развитието на патологичен модел, свързан с дисбаланс между даване и получаване. Тук се изключват случаите, в които просто на жената е необходимо повече време, за да се отпусне и почувства сигурна, но обикновено това си личи, тъй като въпреки по-слабата си временна активност, в основата на отношението между двамата се усеща взаимен интерес. За да се „откачи“ от тази хватка, мъжът трябва да се запита толкова ниска самооценка ли има, че да се налага да проси внимание, което не е споделено и дори впоследствие да го получи, заслужава ли си да е по такъв начин? Ако се налага да тичаш след нещо, това означава, че то бяга от теб. А щом бяга, защо ти е?
8. Партньор по сметка – както подсказва и заглавието, тук имаме избор, направен единствено на рационално ниво. Това води до множество фрустрации, които се пораждат от неудовлетворени потребности, тъй като партньор, който е избран само въз основа на дадени условия, трудно би могъл да удовлетвори потребността ни от солидни чувства, дълбока страст и безусловно отдаване. Съвсем отделен и е въпросът какво се случва, ако животът протече така, че рационалните причини, поради които сме с него отпаднат, или той/тя предпочете друг вариант, или пък използва положението си, за да създаде зависимост, чрез която да ни манипулира.

Всеки от нас понякога проявява склонност към поддържането на някои от гореизброените модели. Те далеч не са единствени, но са достатъчно масови. Критерият дали са токсични за нас се изразява в начина, по който влияят на функционирането ни.
Разпознаването на модела, в който се намираме, започва през осъзнаването. Необходимо е да си дадем сметка, че се намираме в такава ситуация и я поддържаме. Важно е да установим и по какъв начин допринасяме за нея и защо избираме да продължаваме да сме част от същата. Преодоляването на подобна динамика изисква голямо желание и мотивация за промяна, както и значителни усилия, но въпреки това е възможно и в дългосрочен план си струва. Защото независимо в кой модел сме попаднали, винаги има как да променим това, или поне на намалим вредните му последствия.
При осъществяването на прецизен анализ и наблюдение на поведението ни в конкретните роли, ситуации и функции, психологът лесно може да ни насочи към осъзнаване на моделите, които поддържаме /съзнателно или не/, както и да ни съдейства за намирането на оптимален баланс, който може да допринесе за ефективна осъщественост както на двойката, така и на отделните нейни членове. Така достигаме до основното предизвикателството – да се заеме такава позиция във връзката, при която и двамата да дадат само толкова, колкото другият иска и е способен да върне, или да получават само толкова, колкото другият е готов на свой ред да приеме. По този начин се научаваме, че за да получим и дадем нещо, нашите действия трябва да са водени от любов и приемане на себе си и на другите, а не от нужда, страх, отчаяние или чувство за вина. Защото в живота ни „намира“ онова, което е израз на дълбоките ни намерения.