Вероятно, четейки настоящата статия, ще се запитате какво общо има спортът с изпитването на тревожност. Допирните точки са следните:

1. В предходни публикации вече изясних механизма на отделянето на стресови хормони при изпитването на тревожност или получаването на паническа атака. Един от тях е адреналинът, който се отделя от надбъбречните жлези и е основен техен хормон. Когато спортуваме, нивата му временно спадат, тъй като лимитите на надбъбречните жлези не са безкрайни. Необходимо е време, докато се произведе нов. Дотогава ние се чувстваме далеч по-спокойни и можем да влизаме и оставаме в стресови ситуации по-дълго и с много по-малко усилия. Също така, след спортуване от поне 30-40 минути, медитацията е много по-лесна, както и постигането на концентрация, необходима преди терапевтична сесия или работа с нашите мисли, защото се чувстваме по-отпуснати и центрирани.

2. При самото отделяне на адреналин се задействат вегетативни реакции, които приличат на тези при активираната тревожност. В практиката се приема, че съзнателното предизвикване на тези симптоми по време на спорт, може да доведе до значително по-лесното справяне с тях в плашещите ни ситуации. Аз не съм съгласен с това и не споделям подобно виждане. Причината е следната: Симптомите наистина са същите. Но условията и средата, в която се проявяват, както и последващата им интерпретация, са коренно различни. Така например, ние можем да имаме сърцебиене когато тичаме на бягащата пътека вкъщи. Тогава вероятно няма да му обърнем кой знае колко много внимание и наистина ще сме в състояние да се справим с него успешно. Ако обаче го получим в социална ситуация, или в отдалечена и самотна хижа в гората, е възможно реакцията ни да бъде много по-различна, тъй като ще се чувстваме безпомощни и бързо ще започнем да катастрофизираме, което автоматично ще го усили и ще ни уплаши още повече. Това показва, че един и същ по интензивност симптом, но изпитан в различни условия и ситуации, може да има коренно различни възприятия и последствия. Защото е трудно е мозъкът да бъде „излъган“ и той си дава ясна сметка, че сърцебиенето, получено в сигурна и защитена среда вкъщи, е различно от това, провокирано в силно страхувана атмосфера.

3. Спортувайки, човек получава директни предизвикателства, свързани с издържане, преодоляване на трудностите, укрепване на вярата в себе си в справянето с поредното упражнение, по-висока мотивация и дисциплина.

4. При спортуването производството на ендорфини в мозъка се увеличава, а те имат успокоителен ефект и мотивиращ ефект, както и положително влияние върху нашето настроение. Това помага за временно ограничаване и намаляване на „черните“ мисли.

5. Качественото спортуване предизвиква физическа умора, която спомага за спокоен и дълбок сън, а при тревожност често има безсъние.

6. При преживяването на тревожно-депресивни разстройства много хора са склонни да ограничават социалното си функциониране. При посещаване на фитнес зали и центрове, можем да си помогнем за създаването на нови контакти и социални връзки, тъй като там се формират групи, състезателен и екипен дух и приятелства. Това успешно се противопоставя на съвременните тенденции към изолация, които водят до самота и неудовлетвореност от живота.

Важно е да имаме предвид и някои други факти, свързани със спортуването:

1. Не всеки спорт е подходящ за „изгаряне“ на адреналина и постигане на гореупоменатите ефекти. Така например, тежки базови упражнения като повдигане на щанга от лег, клякания, мъртва тяга и др., повишават производството на адреналин, мобилизират цялото тяло и допълнително натоварват вече претоварената нервна система.

2. Не е желателно да спортуваме в последните няколко часа преди сън, поради възможната преактивация на организма и последващото по-трудно заспиване.

3. Предвид гореизложеното, едни от най-подходящите спортове са тези, които водят до продължително и сравнително монотонно натоварване, което не е на предела на възможностите ни – например бягане, плуване, каране на колело, продължителни разходки с бърз темп.

Спортът, съчетан с медитация, дишане и други психотелесни практики, могат временно да неутрализират голяма част от телесния субстрат на тревожността. Това не е достатъчно за постигане на цялостен и траен ефект, но е добър трамплин за стартиране и продължаване на по-нататъшна терапевтична работа.