Едно от нещата, които ни пречат да живеем ефективно, е вкопчването. То може да бъде проявено по отношение на вещи, хора, дори и спрямо нашето минало, чрез което започваме да се самоопределяме и така сякаш изгубваме настоящия момент. Когато се вкопчваме, ние очакваме нещо друго или някой друг да осмисли живота ни, правейки ни постоянно сигурни и щастливи. Чест пример за такова вкопчване е това в децата, като то е по-често срещано от страна на майката. Има случаи, в които е възможно да се реализира и само от бащата, или пък и от двамата родители заедно. В статията ще опиша всяка от тези възможни хипотези, като започвам първо с най-масово разпространената от тях, а именно – свързаната с майката.

Вероятно повечето от нас са срещали майки, които са здраво прилепнали към своите деца. Тук не говорим за зрялото им обгрижване, а за едно защитно, компенсаторно свръхобгрижване и презадоволяване, което се поддържа от различни психични динамики и има разнообразни последствия. В тази ситуация жената се идентифицира крайно с ролята си на майка, макар че майчинството е само един от аспектите на жената и женствеността. Такива жени, макар и несъзнавано, „глътват” детето си, себеутвърждавайки се чрез него, за да запълнят празнотата от липсващата им женственост и себереализация като личности и партньори.

По този начин майката превръща своето дете в „център на света“ по един нездрав начин. Обикновено това се случва още по-често при настъпването на различни житейски ситуации като развод или чести конфликти между майката и бащата, при силен стрес, наличие на дадени характерови акцентуации или определени междуличностни динамики и дефицити. Проявява се и като компенсация на дълбоки вътрешни страхове и несигурност.

Какви последствия има свръхобгрижването на детето от майката?

Всяко от изброените по-долу последствия е индивидуално. Няма гаранция, че при различни ситуации и конкретни хора ще бъдат проявени точно същите последствия. Но все пак, съществуват и някои по-общи закономерности, които съм наблюдавал в практиката си и ще опиша.

Когато по отношение на детето от мъжки пол се реализира свръхобгрижване от страна на майката, в семейните отношения синът прилепва емоционално към нея и я обожествява, двамата се коалират и така в психологически аспект момчето става съперник на бащата. Още повече, че синът е победител в тази несъзнавана динамика, защото неговият идол – майка му – го е предпочела пред бащата, който в детските несъзнавани представи е най-силният мъж на света.

От майка си синът развива качества като фина емоционалност, емпатия, способност за разбиране на другия, финес, нежност, интуитивност. Обикновено това е свръхобгрижвано и поставяно на пиедестал момче, което, когато израства, ще обича да предизвиква възхищение и често ще търси одобрение. С подсъзнателното търсене на майка си той сменя една жена след друга, защото все не успява да открие толкова „достойна“ като неговата майка.

Отношенията между баща и син в такова семейство са специфични. Синът гледа баща си през очите на майка си – подценяващо и незачитащо. Тогава бащата е на заден план, тъй като на първо място е любимецът на майката – синът. Тази палитра от взаимоотношения създава много трудна динамика за детето в по-късния му живот. Обикновено на такова дете му е трудно да поддържа едно здраво ниво на подчинение в отношенията, например в работата, както и да чува и казва „не“. За такъв мъж отговорността и задълженията са много тежки, тъй като тези качества са в зоната на бащата и той не ги е развил. Пак по линия на бащата са и важните въпроси, свързани с поставянето на граници, изграждането на самооценка, формирането на здрава амбиция и целеустременост, полагането на системни и дълбоки усилия, здравословното „загрубяване“ към житейските т