Всеки от нас се е сблъсквал с различни видове раздели. Някои ги преживяват лесно, а други – по-трудно. В повечето случаи чувстваме, че сякаш част от нас вече я няма. Всички надежди, обещания, планове и мечти сякаш рухват с опустошителен гръм. Мислим постоянно за другия, искаме го, готови сме на всичко, за да си го върнем, преживяваме множество спомени, които са толкова ярки и наситени, че сякаш напълно потъваме в момента. Дълбокото приятелство, споделеност, взаимност, сърдечност, топлота, близост и интимност, както и сигурността и грижата, вече ги няма. Съответно усещаме, че все едно някой е изтръгнал част от нас. Мислим отново и отново за другия, усещаме почти неудържими импулси да се обаждаме, пишем, мечтаем да се съберем пак. Питаме се какво ще правим без него, как ще продължим, преживяваме ескалирането на различни усещания и страхове.
Както вече споменах, преживяването на една раздяла е индивидуален процес. Той зависи от личностните и характерови особености на човека, нивото на изпитваните чувства, както и от дълбочината на връзката и вложения в нея емоционален ресурс.

Как можем да си помогнем?

Първоначално е добре да потърсим път към другия, с цел даване на шанс и предприемане на последен опит, в който да поправим ситуацията. За целта е необходимо на първо място да осъзнаем своя принос в нея. Когато го признаем пред себе си и отсрещния, имайки искрено желание наистина да поправим деструктивното си поведение, можем да допринесем не само за „саниране“ на отношенията, но и за своето лично израстване и благополучие в следващите си връзки. Важното тук е да не го правим лицемерно, само и само за да си го върнем, след което отново да продължим да проявяваме старите и неефективни модели на поведение. Защото не е достатъчно човек да посочи грешките си. Те са крайният резултат и обикновено нещо е довело до тях. Необходимо е да ги осъзнае, да намери причините за тях, да си научи уроците и да иска да се промени. Защото без тези предпоставки, няма как да се случи ефективна промяна. А без нея попадането в същата ситуация е въпрос на време. Естествено, опитът няма как да бъде успешен, ако другият няма намерение да съдейства или е взел своето категорично решение. От всеки от нас зависи дали ще успеем да видим единствено тъмни облаци, или морета, кораби, далечни страни и перспективи. Защото една връзка се състои от двама души. И съответно отговорността никога не е само на единия от тях, а ако мотивацията за продължаване на отношенията е едностранна, то тя е обречена.

Ако това не даде резултат и раздялата вече е неизбежна, преминаваме към следващите стъпки, при които можем да направим следното:
• Оставаме „заземени“ в реалността. – често след раздяла имаме склонност да идеализираме другия, приписвайки му множество положителни качества, които всъщност не притежава, или виждайки само тях на фона на почти пълна дисквалификация на отрицателните. Това е защитен механизъм, който психиката пуска в действие, тъй като се чувстваме самотни, отхвърлени и уплашени. Оставайки в реалността, можем да погледнем обективната и реалистична картина, а не тази, която е плод на нашите идеализации, мечти и страхове. Целта тук не е да очерняме партньора, което би било необективно, а просто да балансираме картината, давайки си ясна сметка за всички позитиви и негативи във връзката.
• Да потърсим подкрепяща среда. Тя може да бъде от психолог, приятели или близки. Важното е да ги използваме за реално справяне, а не като способ за привличане на внима