В актуалното ни съвремие наблюдаваме все по-голям ръст на репродуктивни проблеми. Хората се сблъскват с жизнени ситуации като проблемно забременяване, инвитро процедури, донорство, повтарящи се аборти, бременност и трудности в следродилния период. Днешната наука и асистирана репродукция предлагат различни начини, чрез които можем да станем родители. Сред тях са инвитро оплождане, донорски яйцеклетки, сурогатно износване. Възможно е да станем родител и като осиновим дете или започвайки взаимоотношения, при които дете от предишен брак на партньора ще бъде част от новата семейна система. В тази ситуация част от хората изпитват вътрешни съпротиви по отношение на чуждото дете. Тук е моментът да вметна, че ако човек категорично е решил, че не желае да се грижи за такова дете и това противоречи на неговите ценности и убеждения, в подобно решение няма нищо лошо. Не е длъжен да го прави. Но ако все пак иска да промени това, осъзнавайки причините, водещи до тази нагласа, може да вложи нужната мотивация и да поработи по себе си. Въпросът е иска ли го наистина? А вторият е какво го спира?
Какво е характерно за тази динамика в психологически аспект?
Както вече споменах, ако истински желаем да приемем едно дете, вариантите за това са най-разнообразни. По-интересен е вторият въпрос – какво всъщност ни спира?! Обикновено тук всеки изтъква най-разнообразни мотиви, на които няма да се спирам, тъй като те са индивидуални. Понякога имаме нужда в живота си от такива оправдания – те са такива и пред самите нас. И това не е упрек. Всички го правим в различни, особено в сложни ситуации. Рационализираме, а зад рационализацията стоят съвсем други психични съдържания – с тях имаме да работим, ако искаме да излезем от задънените улици, в които иначе попадаме.
В тази връзка, извън заявените външни аргументи, стигаме до по-важните, а те са вътрепсихичните. Свързани са с вярванията ни за себе си, света, другите, партньорството, семейния ни модел, стила на привързаност. За да бъдат преработени качествено, е необходима работа в отделни насоки. Така например, важна е нашата емоционална стабилност в дълбочина, рефлектираща върху солидните и дългосрочни отношения с партньора. От значение е и възможността ни да се обичаме и обичаме другия сигурно, да се доверяваме на себе си и човека до нас, да познаваме и приемаме уязвимостта си, така че да я показваме пред другия и приемаме и неговата. Защото само през такава автентична уязвимост се обича и доверява човек. Тогава той се показва в цялост и е истински.
Необходимо е да сме в синхрон със собствените си нужди и да ги задоволяваме смело, за да умеем да чувстваме и нуждите на другия. Така водим и позволяваме да бъдем водени в едно ефективно