В актуалното ни съвремие наблюдаваме все по-голям ръст на репродуктивни проблеми. Хората се сблъскват с жизнени ситуации като проблемно забременяване, инвитро процедури, донорство, повтарящи се аборти, бременност и трудности в следродилния период. Днешната наука и асистирана репродукция предлагат различни начини, чрез които можем да станем родители. Сред тях са инвитро оплождане, донорски яйцеклетки, сурогатно износване. Възможно е да станем родител и като осиновим дете или започвайки  взаимоотношения, при които дете от предишен брак на партньора ще бъде част от новата семейна система. В тази ситуация част от хората изпитват вътрешни съпротиви по отношение на чуждото дете. Тук е моментът да вметна, че ако човек категорично е решил, че не желае да се грижи за такова дете и това противоречи на неговите ценности и убеждения, в подобно решение няма нищо лошо. Не е длъжен да го прави. Но ако все пак иска да промени това, осъзнавайки причините, водещи до тази нагласа и да реализира нужните промени, може да вложи нужната мотивация и да поработи по себе си. Въпросът е иска ли го наистина? А вторият е какво го спира?

Какво е характерно за тази динамика в психологически аспект?

Както вече споменах, ако истински желаем да имаме дете, вариантите за това са най-разнообразни. По-интересен е вторият въпрос – какво всъщност ни спира?! Обикновено тук всеки изтъква най-разнообразни мотиви, на които няма да се спирам, тъй като те са индивидуални. Понякога имаме нужда в живота си от такива оправдания – те са такива и пред самите нас. И това не е упрек. Всички го правим в различни, особено в сложни ситуации. Рационализираме, а зад рационализацията стоят съвсем други психични съдържания – с тях имаме да работим, ако искаме да излезем от задънените улици, в които иначе попадаме.

В тази връзка, извън заявените външни аргументи, стигаме до по-важните, а те са вътрепсихичните. Свързани са с вярванията ни за себе си, света, другите, партньорството, семейния ни модел, стилът на привързаност. За да бъдат преработени качествено, е необходима работа в отделни насоки. Така например, важна е нашата емоционална стабилност в дълбочина, рефлектираща върху солидните и дългосрочни отношения с партньора. От значение е и възможността ни да се обичаме и обичаме другия сигурно, да се доверяваме на себе си и човека до нас, да познаваме и приемаме уязвимостта си, така че да я показваме пред другия и приемаме и неговата. Защото само през такава автентична уязвимост се обича и доверява човек. Тогава той се показва в цялост и е истински.

Необходимо е да сме в синхрон със собствените си нужди и да ги задоволяваме смело, за да умеем да чувстваме и нуждите на другия. Така водим и позволяваме да бъдем водени в едно ефективно партньорско сътрудничество, основано на здрави граници и взаимност. Това е важно условие за постигане на необходимата стабилност и отговорност за грижа и за друго човешко същество.

Всичко това са нива и психични етапи, през които преминаваме през възпитанието си още от ранна детска възраст, а като възрастни те присъстват в нас като характерови съдържания и динамики, пречупвайки възприятието ни за нас самите, света, другия…

Защо е необходимо всичко това?

Доколкото се познаваме, дотолкова можем да извадим на светло своите травматични вярвания, вътрешни противоречия, собствени лични забрани, чужди забрани, срам, вина – тези, които стоят под нашите трудности и нежелание да приемем. Колкото повече се познаваме, толкова по-добре можем да ги преобразуваме до доверие, обич, активно себезаяваване, връзка с реалността, мъдрост и истинност, през които знаем от какво се нуждаем и как да го постигнем.

Детето е просто резултат от доброто партниране най-вече със себе си. А оттам и с партньора. Ако решим да сме с такъв. Затова първо е нужно да бъдем познаващи се и любящи партньори на себе си, за да предадем същото ставайки родител напред. Защото нашите възгледи, свързани с неприемане, често нямат нищо общо с конкретното дете или ситуация, а само с нашите възприятия по отношение на нея.

Да, в някои случаи приемането тежи. Но това може да бъде учебна тежест. Особено когато сме извън магнитното поле на егото си. Защото чрез създаването или отглеждане на дете, животът тече през нас. Да, понякога са нужни компромиси и здрави жертви, но чрез тях имаме възможността да спечелим и същински стойности.

Когато посочената по-горе вътрешна работа е свършена, ние постигаме яснота по отношение на себе си и другите. Тогава, ако има възможности за родителство и са искани, се приемат. Ако са изчерпани, това също се приема. Ако пък не желаем да гледаме чуждо дете, тогава не се виним за това, а го приемаме като наш съзнателен избор. Защото когато приемаме смирено настоящето, тогава просто става това, което съдбата, с наша активна помощ, реши да стане.

Приемането не е мазохистично примирение. Когато сме водени по пътя му от добър психолог, тогава постигаме и осветляваме нужния психичен материал, водещ ни до осъзнаване и качествена промяна. Защото тогава нямаме само разговор през ума, но постигаме и дълбинна преработка отвътре навън. А това води до качествена трансформация, при която промяната е наистина възможна и дълготрайна. Защото решението за дете е отговорно действие, което следва да бъде продължение на здравината на нашето самосъзнание и партньорско взаимодействие, а не компенсация на неговите дефицити.