В актуалното ни съвремие наблюдаваме все по-голям ръст на репродуктивни проблеми. Хората се сблъскват с жизнени ситуации като проблемно забременяване, инвитро процедури, донорство, повтарящи се аборти, бременност и трудности в следродилния период. Днешната наука и асистирана репродукция предлагат различни начини, чрез които можем да станем родители. Сред тях са инвитро оплождане, донорски яйцеклетки, сурогатно износване. Възможно е да станем родител и като осиновим дете или започвайки взаимоотношения, при които дете от предишен брак на партньора ще бъде част от новата семейна система. В тази ситуация част от хората изпитват вътрешни съпротиви по отношение на чуждото дете. Тук е моментът да вметна, че ако човек категорично е решил, че не желае да се грижи за такова дете и това противоречи на неговите ценности и убеждения, в подобно решение няма нищо лошо. Не е длъжен да го прави. Но ако все пак иска да промени това, осъзнавайки причините, водещи до тази нагласа, може да вложи нужната мотивация и да поработи по себе си. Въпросът е иска ли го наистина? А вторият е какво го спира?
Какво е характерно за тази динамика в психологически аспект?
Както вече споменах, ако истински желаем да приемем едно дете, вариантите за това са най-разнообразни. По-интересен е вторият въпрос – какво всъщност ни спира?! Обикновено тук всеки изтъква най-разнообразни мотиви, на които няма да се спирам, тъй като те са индивидуални. Понякога имаме нужда в живота си от такива оправдания – те са такива и пред самите нас. И това не е упрек. Всички го правим в различни, особено в сложни ситуации. Рационализираме, а зад рационализацията стоят съвсем други психични съдържания – с тях имаме да работим, ако искаме да излезем от задънените улици, в които иначе попадаме.
