Когато общуваме с околните, често ние съпреживяваме техните емоции, чувства и мисли. Това показва лично отношение, фина душевност и в крайна сметка ни прави хора. Тази способност за чувстване се нарича емпатия. Когато, обаче, тя стане безгранична, вече говорим за съвсем различна психодинамика, която ще определя като „нездрава“ емпатия.

Каква е разликата между здрава и нездрава емпатия и кои са механизмите, които я поддържат?

Когато емпатията стане безгранична, тя прераства от здраво съчувствие в обезличаващо сливане. То е едно дълбоко обременяване с проблемите на хората, съчетано с недостатъчно стабилен вътрешен фундамент от себелюбов и осъзнатост. При него имаме мазохистично и доброволно „носене“ товарите на другите, съчетано с проектиране на собствените ни травмирани вярвания за самота, липса на любов и нараняване върху хората, на които помагаме. На подсъзнателно ниво влизаме в съжалителен режим спрямо тях и се опитваме да ги „спасяваме“, защото ни е грижа или ги обичаме. Така свързваме собствените наранени вярвания с техните. Но тук е моментът да отбележа, че за жалост, в съжалението няма никаква любов или искрена грижа. То е просто страх да не се окажем на мястото на другия, преживявайки неговата съдба.

За какво е показател нездравата емпатия? 

Липса на собствена центрирана стабилност, автономност, нестабилни вътрешни граници, слабо себепознание, неспособност за баланс между даване и получаване.

Кое е здравото даване?

Ако даването е действително от сърце, без да е обвързано с предварителни очаквания, даващият вече получава наградата си от самия акт на даване. Тогава гореописаните динамики не се задействат, защото зад външното даване стои вътрешен баланс и съзнателен избор.

Как влияе на другите прекомерното даване при нездравата емпатия?

Когато участник в дадени взаимоотношения дава значително повече, другият или закономерно променя отношението си в пренебрежително и като към даденост, или дори губи интерес, оттегля се и си тръгва. Освен това, обикновено даващият има свръхочаквания към получаващия. Така насажда в получаващия посланието, че той не му отвръща със същото, не го оценява и поради това започва да се възприема като жертва, което в крайна сметка наистина го превръща в такава поради сигналите, които излъчва. Тогава и в двете страни се поражда дразнене един към друг. Недоволно дразнене от самия даващ, че горделивите му изисквания не са задоволявани, което го кара да обвинява другия с пасивна агресия. Получаващият пък чувства подсъзнателно това и то го кара да се отдалечава, тъй като дълбоко в себе си усеща посланието на даващия, който несъзнателно се самопоставя над получаващия, давайки посланието „Аз по-добре знам кое е правилно за теб!“, „Длъжен си да се съобразяваш и отговаряш на всичките ми очаквания и изисквания!“.

Как можем да се справим с „болната емпатия“?

Когато са налице достатъчна мотивация и осъзнаване, по време на психологическото консултиране започваме работа по собствените си наранено-жертвени емоции, травми и комплекси, като ги преобразуваме до стабилна база от вътрешна сигурност и здравословен, добър егоизъм, който пък е част от любовта към себе си. Учим се да не съжаляваме, а да обичаме истински. Както себе си, така и другите. Тогава в нас се появява една вътрешна увереност, чрез която осъзнаваме, че всичко в живота е неслучайно, а е закономерно и на мястото си и всяка ситуация и казус, наши и на хората, на които помагаме, са естествен учебен процес. Спираме да спасяваме и осъзнаваме, че нито можем, нито е нужно да съдействаме на всеки. Именно тогава всъщност помагаме много по-здраво и ефективно, без предварителни условия или поради задоволяване на конкретни очаквания.

Във връзка с горното, се наблюдава и друга интересна динамика – ако сме в ролята на свръхдаващ и решим да се отдръпнем и прецизираме това какво, колко и как даваме, то има голяма вероятност балансът в отношенията да бъде възстановен. Но ключовият момент тук е отдръпването да не се случва през обида или правене напук, а чрез оптималното поставяне на взаимни граници и вътрешно осъзнаване. Осъзнаване на това, че подобно прекомерно даване всъщност е горда садо-мазо динамика, която само прилича на доброта, докато всъщност е вид манипулация и незрялост.

Давайки си сметка за всичко това и работейки с причините за подобна динамика, внасяме баланс и безусловност в акта на даване, разбиране, подкрепа и съчувствие при отношенията си с другите. Това допринася за едни истински и честни отношения с околните – точно такива, каквито е здравословно и разумно да бъдат те.