На инстинктивно ниво повечето от нас се стараем да избегнем това, което провокира тревога у нас, за да сме в безопасност и да оцелеем. Това е оптимален механизъм за справяне, когато става дума за реална физическа заплаха, но не и в случаите, в които страховете са ирационални. Нещо повече – бягството не само, че не работи, а дори утежнява ситуацията за нас в дългосрочен план. Защо? Вследствие на избягването, следващия път, когато попаднем в такава ситуация, това поражда още повече страх и тревожност у нас и ни е още по-трудно да предприемем адаптивно действие в посока конфронтация и разрешаване на проблема или преодоляване на страха. Причината е, че този процес е форма на учене – колкото повече практикуваме нещо, толкова по-добри ставаме в него и така с всеки следващ път все повече се научаваме да сме уплашени от въпросния стимул (ситуация, обект, човек, място), защото го преживяваме отново и отново. В тези ситуации казваме, че сме заучили страха и с времето, поддържайки го, без да променяме асоциациите и начина си на преживяването му, го затвърждаваме, формираме реакция и го преживяваме все повече, тъй като сме създали негативна асоциация на стимула със „заплаха“ и я подсилваме. Със самото бягство всеки следващ път още повече подсилваме и този поведенчески отговор (реакция) на бягство при наличието на такъв стимул или ситуация. По този начин не само че това остава единствен възможен отговор, а и става все по-инстинктивно предпочитана реакция по подразбиране. Затова избягването хронифицира тревожните състояния, като поражда все повече страх и избягващо поведение, защото запазва и дори подсилва негативните асоциации и неадаптивните модели на поведение (бягство), които сме създали или са се създали сами по стечение на обстоятелствата. Прогресивно ние се преживяваме като все по-малки, неспособни, страхуващи се, неуверени, невярващи в себе си и способностите си, а виждаме стимула като все по-голям, труден, с който не можем да се справим.

Радостната новина е, че това е форма на учене и както с времето сме формирали навик да се страхуваме от конкретни неща, също така можем да се отучим и да се научим да преживяваме нещо различно в определената ситуация. Именно поради това е нормално, когато попадаме в ситуация, от която се страхуваме, да продължаваме да имаме реакции на страх и дори те да се усилват. Това е единствената асоциация, която сме изградили съзнавано или несъзнавано със стимула и тя се засилва все повече с времето, излаганията и преживяването отново на същото, както и избора на избягващата реакция като единствен възможен познат начин на действие.

Какво да правим тогава?
Да култивираме алтернативна мрежа от асоциации и поведенчески отговори, които са положителни и адаптивни. В процеса на консултиране се променят базисните вярвания на човека за него самия и другите, както и възприятието и отношението спрямо случващото се, което се базира на осъзнаване и разглеждане от друга перспектива, която е по-автентична и балансирана. Не по-малко важна част е и доброволното волево излагане на стимулите, които провокират страх и тревожност на толкова малки стъпки, които човекът може да направи в момента с текущия си капацитет и ресурси.
Поради това е препоръчителна консултацията със специалист. Съществуват десетки случаи на хора, които ежедневно се конфронтират или изтърпяват страховете си, без да постигат почти никакви резултати или да се освобождават от тях.

Какво се случва, ако не действаме по правилния начин?
Когато отхвърляме страха и отделения вследствие на него адреналин, ние го потискаме. В този случай съществуват няколко варианта: На физическо ниво той бавно да се процежда през невротична симптоматика, при което преживяваме замайване, чувство за падане, идващо от притока на глюкоза в големите мускули на краката, сърцебиене, задушаване и т. н. На емоционално ниво може да бъде преживян като завишена обща тревожност. А на ментално – като когнитивни изкривявания и т. н. Всичко това, носено дълго време, се превръща в тревожна депресия. Другият му изход е, когато се натрупа, поради отхвърлянето му, да ескалира от време на време в паник атаки, или да се разклони в други тревожни прояви. Поради това е необходимо адреналинът съзнателно да бъде пуснат навън, а не потискан, което се осъществява с редица методи и техники, използвани в психологическото консултиране. В противен случай си гарантираме увековечаване на случващото се и затвърждаването му като начин и модел на реакция и поведение.