Когато изпитваме симптоми на тревожност, ние сякаш искаме да избягаме от тях. Да ги изрежем, потиснем и прогоним, защото не сме убедени, че можем да ги понесем и преодолеем. Поради това, започваме да избягваме ситуации и места, в които бихме могли да ги изпитаме. Проблемът е, че бягството действа по начин, който ни държи още повече в проблема. Защо? Защото ни донася краткосрочно успокоение. Когато избегнем дадена ситуация, ние веднага си отдъхваме, тъй като няма да се налага да я изтърпяваме. Но следващият път, когато попаднем в нея, се сблъскваме с още повече страх и нежелание да се изправим срещу своите тревоги. По този начин ние сами научаваме психиката си да продължава да поддържа това поведение. А по-лошото е, че я обучаваме в грешните уроци, защото бягството създава илюзия за неспособност за справяне и именно тази неспособност ни кара да избягваме страха още по-упорито.

Произволни примери за такъв вид бягство могат да бъдат: 1. Отлагане на ангажимент, който включва ситуация или хора, които според нас ще породят тревожност. 2. Търсене на постоянно успокоение – може да бъде от приятел, подкрепящ човек или лекар. 3. Многократно проверяване на телесните ни функции – кръвно, пулс и т.н. 4. Прилагане на различни успокоителни ритуали. 5. Запасяване с медикаменти.

В началото на конфронтирането със страха и симптомите тези избягващи поведения не са грешни. Но е важно да се знае, че те се явявят единствено спомагателна патерица, която с времето трябва да премахнем.

Какво се случва, ако не действаме по правилния начин?

Когато отхвърляме страха и отделения вследствие на него адреналин, ние всъщност го потискаме. В този случай съществуват няколко варианта: на физическо ниво той бавно да се процежда през невротична симптоматика, при което преживяваме замайване, чувство за падане, идващо от притока на глюкоза в големите мускули на краката, сърцебиене, задушаване и т. н. На емоционално ниво може да бъде преживян като завишена обща тревожност. А на ментално – под формата на когнитивни изкривявания и т.н. Всичко това, носено дълго време, се превръща в тревожна депресия. Другият му изход е, когато се натрупа, поради отхвърлянето му, да ескалира от време на време в паник атаки, или да се разклони в други тревожни прояви. Поради това е необходимо адреналинът съзнателно да бъде пуснат навън, а не потискан, което се осъществява с редица методи и техники, използвани в психологическото консултиране. В противен случай си гарантираме увековечаване на случващото се и затвърждаването му като начин и модел на реакция и поведение.

Какво да правим тогава?

За да се справим със своето бягство от плашещи ситуации, първо трябва да признаем, че сме склонни да го проявяваме. След това е важно да знаем, че самоволното излагане на страхувани ситуации без променено отношение и възприятие рядко води до положителен и дълготраен ефект. Необходимо е случващото се да бъде разгледано от друга перспектива, която е по-автентична и балансирана. Също така е полезно вместо да избягваме, да се конфронтираме с плашещите ни стимули. Това следва да бъде осъществявано бавно, поетапно и на нужните порции, които да не доведат до „задавяне“ и ретравмиране.

Поради това, в процеса на консултиране работим в посока превръщане на подтика си за бягство в стратегия за справяне, което ни помага да напреднем, освобождавайки се от своите ограничения. Прекратяваме съпротивата срещу случващото се, култивираме неговото приемане и укрепваме способността си да се справим. Защото колкото повече отбягваме, толкова повече тревожни мисли имаме и така се получава безкраен, самоподхранващ се цикъл. Отбягването води до затвърждаване на убеждението, че ситуацията е опасна, докато всъщност не е такава. Защото на света има едно особено опасно място и то е в ума ни. А това, което занимава ума ни, управлява и живота ни.