На инстинктивно ниво повечето от нас се стараем да избегнем това, което провокира тревога у нас, за да сме в безопасност и да оцелеем. Това е оптимален механизъм за справяне, когато става дума за реална физическа заплаха, но не и в случаите, в които страховете са ирационални. Нещо повече – бягството не само, че не работи, а дори утежнява ситуацията за нас в дългосрочен план. Защо? Вследствие на избягването, следващия път, когато попаднем в такава ситуация, това поражда още повече страх и тревожност у нас и ни е още по-трудно да предприемем адаптивно действие в посока конфронтация и разрешаване на проблема или преодоляване на страха. Причината е, че този процес е форма на учене – колкото повече практикуваме нещо, толкова по-добри ставаме в него и така с всеки следващ път все повече се научаваме да сме уплашени от въпросния стимул (ситуация, обект, човек, място), защото го преживяваме отново и отново. В тези ситуации казваме, че сме заучили страха и с времето, поддържайки го, без да променяме асоциациите и начина си на преживяването му, го затвърждаваме, формираме реакция и го преживяваме все повече, тъй като сме създали негативна асоциация на стимула със „заплаха“ и я подсилваме. Със самото бягство всеки следващ път още повече подсилваме и този поведенчески отговор (реакция) на бягство при наличието на такъв стимул или ситуация. По този начин не само че това остава единствен възможен отговор, а и става все по-инстинктивно предпочитана реакция по подразбиране. Затова избягването хронифицира тревожните състояния, като поражда все повече страх и избягващо поведение, защото запазва и дори подсилва негативните асоциации и неадаптивните модели на поведение (бягство), които сме създали или са се създали сами по стечение на обстоятелствата. Прогресивно ние се преживяваме като все по-малки, неспособни, страхуващи се, неуверени, невярващи в себе си и способностите си, а виждаме стимула като все по-голям, труден, с който не можем да се справим.

Радостната новина е, че това е форма на учене и както с времето сме формирали навик да се страхуваме от конкретни неща, също така можем да се отучим и да се научим да преживяваме нещо различно в определената ситуация. Именно поради това е нормално, когато попадаме в ситуация, от която се страхуваме, да продължаваме да имаме реакции на страх и дори те да се усилват. Това е единствената асоциация, която сме изградили съзнавано или несъзнавано със стимула и тя се засилва все повече с времето, излаганията и преживяването отново на същото, както и избора на избягващата реакция като единствен възможен познат начин на действие.

Какво да правим тогава?
Да култивираме алтернативна мрежа от асоциации и поведенчески отговори, които са положителни и адаптивни. В процеса на консултиране се променят базисните вярвания на човека за него самия и другите, както и възприятието и отношението спрямо случващото се, което се базира на осъзнаване и разглеждане от друга перспектива, която е по-автентична и балансирана. Не по-малко важна част е и доброволното волево излагане на стимулите, които провокират страх и тревожност на толкова малки стъпки, които човекът може да направи в момента с текущия си капацитет и ресурси.
Поради това е препоръчителна консултацията със специалист. Съществуват десетки случаи на хора, които ежедневно се конфронтират или изтърпяват страховете си, без да постигат почти никакви резултати или да се освобождават от тях.

<