Когато преживяваме тревожност или паническа атака, на физиологично ниво, по време на свръхвъзбудата, в организма се отделя голямо количество адреналин и глюкоза, кръвта се съсредоточава във важните в момента органи (мускулите), космената покривка настръхва, тялото и очите се напрягат. Тази реакция може да се наблюдава при: опасност, силни емоции (гняв, ярост, стрес, страх), по време на състезание, при сбиване, при паническа атака. Тогава тялото ни или е в режим на оцеляване (борба или бягство), или в режим на растеж и учене (просперитет), тъй като двата са несъвместими един с друг.

Тази реакция се контролира от вегетативната нервна система, която отговаря за регулацията на сърдечния ритъм, храносмилането, отделянето, сексуалната възбуда и др., като го прави чрез двата си компонента /симпатиков и парасимпатиков/. Тази реакция започва в амигдалата (центърът на системата, регистриращ наличието на потенциални заплахи и интерпретиращ значението им), която, ако припознае стимулите като опасни, задейства неврален отговор в хипоталамуса, активирайки хипоталамо-хипофизно-надбъбречната ос, което води до каскада от стресови хормони, секретиращи се в организма. Целта е тялото да се сдобие с енергия, да се подготви за физическо действие и да се защити от опасност (включително инфекции, вируси и бактерии). Активира се и симпатиковият дял на вегетативната нервна система, който пренасочва кръвта към мускулите, разширява зениците, увеличава сърдечния ритъм и кръвното налягане, дишането става по-учестено и плитко, изключва/забавя нерелевантните за справяне с външен стресор функции на тялото като храносмилане, полови функции, поправяне на увредени клетки или образуване на нови (растеж) и други подготовки, свързани с физическо действие и оцеляването във външната среда. Вътрешните процеси остават на по-заден план временно, докато външната заплаха отмине.

След като заплахата изчезне, нивата на кортизола спадат, задейства се парасимпатикусът и са необходими около 30 минути, докато тялото се „успокои“ и се върне до нормалното си физиологично функциониране (ако това изобщо стане, тъй като „заплахата“ може да представлява колега в работата, безкраен дългосрочен проект, шефът ви, човек от социалното ви обкръжение, партньорът или роднина вкъщи. Тогава „заплахата“ не изчезва и съответно стресът може да е перманентен/хроничен).