Когато преживяваме тревожност или паническа атака, на физиологично ниво, по време на свръхвъзбудата, в организма се отделя голямо количество адреналин и глюкоза, кръвта се съсредоточава във важните в момента органи (мускулите), космената покривка настръхва, тялото и очите се напрягат. Тази реакция може да се наблюдава при: опасност, силни емоции (гняв, ярост, стрес, страх), по време на състезание, при сбиване, при паническа атака. Тогава тялото ни или е в режим на оцеляване (борба или бягство), или в режим на растеж и учене (просперитет), тъй като двата са несъвместими един с друг.

Тази реакция се контролира от вегетативната нервна система, която отговаря за регулацията на сърдечния ритъм, храносмилането, отделянето, сексуалната възбуда и др., като го прави чрез двата си компонента /симпатиков и парасимпатиков/. Тази реакция започва в амигдалата (центърът на системата, регистриращ наличието на потенциални заплахи и интерпретиращ значението им), която, ако припознае стимулите като опасни, задейства неврален отговор в хипоталамуса, активирайки хипоталамо-хипофизно-надбъбречната ос, което води до каскада от стресови хормони, секретиращи се в организма. Целта е тялото да се сдобие с енергия, да се подготви за физическо действие и да се защити от опасност (включително инфекции, вируси и бактерии). Активира се и симпатиковият дял на вегетативната нервна система, който пренасочва кръвта към мускулите, разширява зениците, увеличава сърдечния ритъм и кръвното налягане, дишането става по-учестено и плитко, изключва/забавя нерелевантните за справяне с външен стресор функции на тялото като храносмилане, полови функции, поправяне на увредени клетки или образуване на нови (растеж) и други подготовки, свързани с физическо действие и оцеляването във външната среда. Вътрешните процеси остават на по-заден план временно, докато външната заплаха отмине.

След като заплахата изчезне, нивата на кортизола спадат, задейства се парасимпатикусът и са необходими около 30 минути, докато тялото се „успокои“ и се върне до нормалното си физиологично функциониране (ако това изобщо стане, тъй като „заплахата“ може да представлява колега в работата, безкраен дългосрочен проект, шефът ви, човек от социалното ви обкръжение, партньорът или роднина вкъщи. Тогава „заплахата“ не изчезва и съответно стресът може да е перманентен/хроничен).

Тази реакция на организма ни играе критична роля в реагирането на стреса, който преживяваме и влияе на функционирането на тялото, което пък от своя страна влияе на психиката ни и нейното функциониране. Тя може да бъде задействана както и от реална заплаха, така и от въображаема (възприета опасност или въображаеми сценарии, които разиграваме и ни плашат) – тялото се подготвя за действие и за справяне, така че ако липсва истински физически стресор, то се изхабява и износва от постоянно наличие на тази реакция  – например, ако дразнителят е постоянен, може години наред тялото ви да е в такова състояние, или например др. В такива ситуации тя не е от полза, тъй като не ви помага да се справите със ситуацията, създаваща напрежение, а само износва тялото ви и то преживява постоянен стрес всекидневно. Тогава не само, че не е от полза, но дори и вреди – това че се задейства, не означава, че има нужда от нея. В момента средата ни е такава, че тази реакция не е толкова полезна практически , но способността да се включва  е все още налична. Проблемите идват когато тялото започне да активира този отговор в ситуации, които не са заплашителни. Може да се активира дори от мислене за задачите за утре или за нещо стресиращо, което интерпретираме по заплашителен начин.

По време на консултациите изследваме откъде идват тези преживявания и се учим се как да се справим ефективно с тях.