Напоследък все по-често ставаме свидетели на случки, свързани с проява на агресия по пътищата. Повечето от нас са изпитвали чувството на вдигащия се за секунди адреналин, съчетано с почти пълната загуба на способност за адекватна и разумна преценка на обстоятелствата в случаите, в които някой ни засича или грубо нарушава определено наше право. Разбира се, 5 минути след това може и да съжаляваме, но на момента сме способни на разрушителни действия. В подобни ситуации повечето хора са изправени пред психологически конфликт. Най-често той варира между две основни полярности – неглижиране на отсрещния или влизане в открит конфликт.
Обикновено аргументите, които се привеждат в полза на първия вариант с неглижирането, са че е по-добре да замълчим и да „преглътнем егото си“ пред алтернативата да влезем в конфликт, с всички възможни последствия от това. Но тогава често се питаме можем ли все ние да сме тези, които преглъщат егото и си казват „от мен да мине“? Това не винаги има здравословни последствия както във физически, така и в психологически план.
При втория вариант, свързан с откритата конфронтация, повечето хора решават, че така ще накажат другия, ще си го изкарат на него, ще му прехвърлят гнева си и ще постигнат вид справедливост.
Къде е проблемът?
Често подобно „преглъщане“ на конфликта води до психологическо „задавяне“.
Това е така, тъй като тук не става въпрос за здраво смирение, промяна във възприятието на ситуацията или съзнателен избор, а за своеобразно мазохистично потисничество, при което ние потъпкваме афекта и фрустрацията си някъде дълбоко в себе си. Също така можем да си мислим, че ако си мълчим, другият ще реши, че постъпките му винаги ще остават безнаказани и ще продължава да проявява подобно поведение с още по-голяма увереност.
При втория вариант с откритата конфронтация, освен разрушителните последствия, често ние не можем да постигнем никакъв резултат. Няма как да променим ситуацията, да „превъзпитаме“ другия или да го накараме да приеме нашата гледна точка или да съжалява.
Как да намерим баланса?
В хода на психологическото консултиране, посредством прилагането на конретни методи и техники, се учим как да заявяваме и отстояваме себе си по здрав начин, без това да е за наша сметка или с цената на нашата сигурност.
Кои са психологическите особености на проявяваната агресия по пътищата?
Шофирането е индивидуална дейност и независимо че шофьорът е сред други хора, в колата си той се чувства сам и в анонимност. Не е видим толкова, колкото когато проявява пряка агресия извън нея. А анонимността увеличава агресивността, защото човек започва да се смята за недосегаем. Тогава се идентифицира с автомобила си. И реагира на навлизането в личното пространство, като изпреварва, засича или прави други нарушения.
Агресивното поведение е породено от невъзможност човек да се пребори с нещо, което му пречи и блокира неговата дейност и реализация, вследствие на което той става агресивен. Това са хора, които имат определени житейски проблеми и не могат да се справят с тях по градивен начин. Тогава несъзнателно пренасят фрустрацията от тях и на пътя, като всичко това е свързано с натрупване на голямо вътрешно напрежение.
В други случаи агресивното шофиране погрешно се превръща в маркер за успеваемост или справяне с живота, белег на мъжественост. Хора, които натрупват напрежение и нямат възможност да се самодокажат, се доказват на пътя или просто се разтоварват там.
При други хора, склонни на агресия по пътищата, има повишена склонност към усещането за адреналин. Често те стигат до ситуация, наречена зависимост от риск. Шофирането за тях се превръща в наркотична зависимост, разновидност на скачането с бънджи или хазартните игри. Ако при първото занимание обаче залагаш собствения си живот, а при второто – собствените си пари, в случая с шофирането рискът се обръща и срещу другите хора, които просто преминават около теб. За жалост шофьорите с този тип зависимост рядко си дават сметка за това. Типичен пример е играта на руска рулетка – преминаване на червено, без да знаете дали отсреща идва кола, с което си набавяте адреналин и дори залагате пари.
Важен аспект е и невербалната комуникация между участниците в движението. Това са общоприетите светлинни сигнали, знаци, жестове, но и самото движение и начинът на извършване на маневрите. Така например е възможно, ако човек кара като твърде бавно, това да бъде възприето от другите участници в движението като слабост, страх и неспособност, или по скоро като непълноценност на индивида, което пък да провокира по-агресивните участници да проявяват подобно поведение.
Допълнителни фактори са:
– Ниска степен на толериране на фрустрация
– Възприемане само на собствената истина
– Неспособност за активен самоконтрол
– Нужда от показване на надмощие
– Липса на доверие към институциите и чувство за безнаказаност
– Липса на усещане за благополучие, сигурност, озлобление срещу себе си и другите.
– Убеждение, че всички трябва да шофират но нашия начин
– Нарцисизъм
В публикацията, посветена на насилствените правонарушители, можете да откриете и други сходни личностни и характерови особености, които да припознаете в профила на агресора на пътя.
„Искам, но не мога да карам по правилата, тъй като другите ме притискат и ми се лепят на бронята“
Имах клиент, който изпитваше вина че кара бавно и в ограниченията, тъй като тогава другите участници в движението, които не желаят да спазват правилата, започваха да го притискат, карайки на милиметри от задната му броня. В хода на консултирането той стигна до осъзнаването, че чувствата на другите /например недоволство от неговото каране/ са техен собствен избор и той не е отговорен за тях, щом обективно кара нормално и по правилата. Ако и Вие изпитвате подобни терзания, би било полезно да поработите върху изследването и установяването на конкретните по-дълбоки причини, криещи се под изпитването на това чувство на вина или страх.
Какво можем да направим?
Извън психологическото ко